Главата на хана

Бързото му издигане, близостта му с хана и нежеланието да се съобразява с никого, когато водеше разследванията си, бяха трън в очите на мнозина. Писарят знаеше, че трябва да е много внимателен. Една погрешна стъпка и противниците му щяха безмилостно да се разправят с него.

Затова сега се печеше под обедното слънце и се молеше Аеций да се прибере по-скоро.

Когато преди половин година от една от оръжейниците бяха изчезнали няколко копия, никой не обърна внимание. Главният библиотекар Наум, който отговаряше и за инвентаризацията на складовете, бе уведомил Климент за несъответствието, но писарят сметна, че става дума за грешка в документите. Не за първи път някой по-невнимателен преписвач щеше да стане причина за объркване на сметките.

Месец по-късно се оказа, че има и други липси. Вземайки съвсем по малко, за да не бие на очи, някой крадеше шлемове, брони, мечове, лъкове и стрели. Всичко необходимо, за да се въоръжи малка армия. Или за да ги продава с добра печалба.

След дискретно разследване Климент с учудване бе установил, че оръжейниците не се пазят добре. Вероятно никой не предполагаше, че е възможно да се краде от ханското оръжие в столицата. Но се бе случило.

Не бе трудно да се открие кой е извършителят. Кражбите ставаха винаги в дежурствата на Аеций. Самият той бе започнал да си купува вещи, които не можеше да си позволи със заплатата на помощник-чигат. Последната му придобивка - меч с позлатени ножница и дръжка, прилягаше по-скоро на хана, отколкото на един от нисшите военни.

Търговецът, от когото Аеций бе купил оръжието, обясни на Климент, че клиентът му въобще не се е пазарил за цената, а платил от тежка, пълна със златни монети кесия.

- Развали ми цялото удоволствие от продажбата - намусено бе казал търговецът, след което бе се ухилил. - Но пък му взех добри пари! Дори ханът не би дал толкова.

Аеций се бе перчил с новия си меч, бе водил буйни компании по кръчмите, бе забавлявал момичетата по цели нощи.

Сега бе дошло време да си плати.

„Никой не може да краде от хана безнаказано! Камо ли оръжия“ - помисли си Климент и се намръщи.

Лошото бе, че Аеций бе син на Шун. Едър, набит и с остър поглед, Шун бе член на Великия съвет. Умен и подозрителен, той не криеше презрението си към писаря. Няколко пъти той и приятелите му се бяха опитвали да попречат на Климент в разследванията, вярвайки, че по този начин ще се изложи в очите на Борис и ще заеме полагащото му се място - сред другите презрени писари в библиотеката. Да арестува сина на великия боил, нямаше да е приятна задача.

- Трябва да сме много внимателни при ареста на Аеций - за кой ли път повтори Климент на стражниците. - Не искам никакви проблеми! Просто влизаме в стаята, казваме му, че е арестуван, връзваме го и го завеждаме в крепостта. Оттам нататък други ще се занимават с него.

- Страх те е от татенцето му, нали? - намигна му един от войниците. - И мен би ме било страх! Ако си мислиш, че като го заведем в подземията, Шун няма да те държи отговорен за ареста на синчето му, дълбоко се заблуждаваш. Надявам се нас да не ни закача. В крайна сметка ние изпълняваме само заповеди. Твоите! - обобщи войникът. Колегите му, мърморейки, закимаха с глави в знак на съгласие, а писарят се притесни още повече.