Опасно за живота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #28
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-140-8
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Опасно за живота». Краткое содержание книги:
— Благодаря ви, Елизавета Никитична, но трябва да тръгваме — служба, нали разбирате.
— Разбирам — каза жената, като изпращаше гостите.
— Как ще останете сега сама — попита я съчувствено Грязнов.
— Няма да съм сама, Верочка ще поживее с мен — прегърна тя застаналото до нея момиче. — Те вече бяха се записали за сватба в ритуалната зала. Толкова се радвах, мислех си, че ще бавя внуци. Сега вече няма да дочакам… — не се сдържа тя и сълзите й рукнаха, докато вадеше от ръкава си белоснежната кърпичка. Заплака и Верочка.
Мъжете неловко пристъпваха на място с наведени глави.
— Простете ми — овладя се Елизавета Никитична и изтри очите си.
— Вие ни простете — глухо отговори Грязнов, — че не опазихме сина ви. Но няма да ви оставим сама. И вас, Верочка. Ще ви навестяваме.
Те излязоха на стълбището и мълчаливо тръгнаха надолу.
— Ето тук е станало всичко — показа площадката между втория и третия етаж Дима Чиртков.
Мъжете спряха, без да се наговарят, сякаш още веднъж се прощаваха с Володя.
— А тук — показа Дима стената — над главата на Володя имаше надпис. Изтрили са го вече.
— И какво, казваш, беше написано? — попита Грязнов. Той се бе върнал предната вечер от Мурманск, след като му се обадиха за трагедията.
— „Не пречете. Опасно за живота“ — цитира по памет Чиртков.
— Ама че гадове! Съвсем се разпасаха! — скръцна със зъби Грязнов. — Чуваш ли, Саша, пречим им. Но аз тоя гад, дето се е разправил с Володя, ще го пипна. Да не съм аз, ако не го сбарам. И жив ще го одера!
— Успокой се, Вячеслав — спря го Меркулов. — Това не е само твоя грижа. И въобще, приятели, трябва да ви съобщя нещо официално. Така че предлагам да се преместим в служебните си кабинети и да продължим там разговора.
Вече в колата на Грязнов Турецки каза:
— А аз така и не бях виждал Володя през последния месец. В края на юли се засякохме на някакво съвещание и това беше.
— И аз самият рядко го виждах напоследък. Предимно по коридорите и на бегом — сърдито откликна Грязнов, който също като Турецки се винеше за смъртта на Фрязин.
Наистина, ако го беше викал по-често в кабинета си, ако искаше от него всекидневни доклади, току-виж, Володя нямаше да извърши грешката или пропуска, довели до тази трагедия.
Но така не може да се работи. Всеки води делата си, изпълнява служебните си задачи. И шефът на МУР има не по-малко, отколкото началникът на Второ отделение в Четвърти отдел.
И така, нито обожаваният от Володя Турецки, нито любимият началник Грязнов не бяха общували с Фрязин почти месец. А за един месец в такъв голям град като Москва се случват твърде много неща.
В един горещ юлски ден през вратата на много специфична московска психиатрична болница излязоха на улицата двама души: як, късо подстриган мъж на около тридесет и пет и хилав младеж със среден ръст и незабележима външност, около петнадесет години по-млад от първия. Двамата бавно вървяха по улицата, като примигваха от яркото обедно слънце.
— Не би било зле да полеем свободата, а, Андрюха? — попита по-старият.
— Да, не би било зле — откликна Андрюха. — То за мен си е съвсем празник: окончателно се отървах от армията. Направо ще е грях да не пийнем. Само че отде мангизи?
— Изпроси от майка си.
— Няма да ми даде. Виж, даже не дойде да ме посрещне. Казва, че съм я бил съсипал. Чуваш ли, Митяй?
— Лошо си я възпитал — упрекна го по-възрастният. — Добре де, с мен няма да пропаднеш, Андрюха. Сега ще се закотвим при мен. Моите всички са на село — и жената, и щерката, и дъртата. Бабата е на село, а спестовната й книжка в града — захили се Митяй. — И правилно! Защо са й пари на село? Там карат на натурално стопанство. И така ние ще избамкаме пенсията за два месеца на бабата. Това, разбира се, са жълти стотинки, но за ден-два ще ни стигнат. А и вкъщи има още едно-друго. Пък после ще видим.
— Че кой ще ти даде нейната пенсия? — учуди се Андрюха.
— Кой? Дядо Драгой! — пошегува се Митяй. — Имам пълномощно. Аз моите жени здраво ги държа. Ясно?
Мъжете забелязаха приближаващия се дрънчащ автобус, затичаха се и се метнаха в полупразния салон.
В жилището на Митяй се усещаше гнила, нежива миризма. Стопанинът веднага отиде до скрина в малката спалничка, издърпа чекмеджето и като се порови из документите, измъкна спестовна книжка.
— Окей, шефе! — провъзгласи той басово.