Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Мина се време. Денут усещаше внимателния размисъл у създанието до себе си. Когато бронираните му ръце се скръстиха, Денут чу скърцането и дращенето на груби неметални люспи. Протяжна умислена въздишка.

— Все едно. Ще преследвам. В края на краищата предлагам свой вид единение… Не е ли така?

Твое извращение на единението. Ала Денут не каза нищо; знаеше, че върви по тънък лед с тази стихия, която може да го погълне, ако поиска. Само нежеланието да се противи на създателката си, Майката на всичко, родено от Земята, удържаше ръката на древния.

— Може би Аномандарис… — подхвана Денут.

— Не ми говори за този самозванец — изръмжа Драконъс. — Скоро и него ще подчиня.

А аз се надявам да не съм някъде наблизо, когато дойде часът това да стане…

Създанието се разшава и отпусна ръце.

— Добре тогава, Чедо на Земята. Оставям те с твоите, хм, размишления. Този свят е будещо тревоги проявление на битието. Всичко се мени и се движи. Ала аз намирам в него някаква странна привлекателност. Може и да поостана.

При мисълта за тази възможност каменните ръце на Денут се напрегнаха със стържене.

Двамата не казаха нищо повече и най-сетне вцепеняващата душата студена нощ се сви, завихри се и Денут отново се озова сам на мрачния бряг. Дойде му на ум, че покоят ще е недостъпен за всекиго, докато подобни създания крачат по лицето на земята и преследват вековните си междуособици, вражди и несломими стремежи. Навярно, когато и последното от тях се оттегли в несекващ сън — както бе станало с толкова много създания, — или пък бъде погубено или погребано, навярно едва тогава, в това твърде далечно бъдеще, съгласието ще дойде при онези, които още бродят по света.

Или пък няма. Денут бе изпълнен със съмнения. Ако научи нещо от гледането на тези борби, то бе, че новите поколения приемат с робско смирение предразсъдъците и целите на старите. Печално предсказание за бъдещето. Седна на брега и скръсти крака — скална грамада, която не се отличаваше от разпилените отломки наоколо. Безконечната борба на всеки срещу всеки го изнуряваше. Защо трябва да враждуват така? Дали наистина това не е само дребнавост и детинска обидчивост, както допуска Килмандарос? Щеше да разсъди какво е нужно, та да се сложи край на това вечно повтарящо се насилие. И щеше да се посъветва с Майката. Представяше си, че откриването на отговора ще отнеме време. Стига да има отговор.