Тихият палач [bg]

— Изглеждат лъснати — добавих. — Очевидно е така, освен ако не са фалшиви.

— Съседските деца са — каза Бентън.

Кехлибарените му очи ме погледнаха над страниците на „Бостън Глоуб“. На устните му играеше усмивка. Беше облечен с джинси, яке на „Ред Сокс“ и мокасини. Остави еспресото си и вестника, стана от пейката и дойде при мен. Прегърна ме през кръста изотзад, целуна ме по ухото и подпря брадичка на главата ми.

— Ако животът беше винаги така прекрасен — каза той, — може би щях да се пенсионирам, да пратя по дяволите игричките на стражари и апаши.

— Няма да го направиш. Защото не си играеш само на това. Скоро трябва да ядем. И се приготви да тръгваме към летището.

Той хвърли поглед към телефона и написа набързо отговор от една или две думи на някого.

— Всичко наред ли е? — обгърнах обвитите му около мен ръце. — На кого пишеш?

— Всичко е наред. Умирам от глад. Кажи какво ще ядем.

— Печени филета от риба меч, мариновани в лимонов сок, зехтин и риган. — Притиснах се в него и усетих топлината му заедно с хладината на въздуха и припичащото слънце. — Любимата ти панцанела. Градински домати, босилек, червен лук, краставици… — Чух шумоленето на листата и усетих лекия цитрусов аромат на цветовете на магнолията. — С отлежалия оцет, който толкова обичаш.

— Пълнокръвно и вкусно, също като теб. Устата ми се напълни със слюнка.

— Коктейли „Блъди Мери“. Репички, прясно изцеден лимонов сок и люти чушки, за да се настроим за Маями.

— А след това влизаме под душа. — Целуна ме този път по устните, не му пукаше дали ще ни видят.

— Вече го направихме.

— Имаме нужда да го направим пак. Чувствам се прекалено мръсен. Може би имам още един подарък за теб. Стига да си готова.

— Въпросът е дали ти си готов.

— Имаме цели два часа, преди да тръгнем към летището. — Целуна ме отново, по-дълго и по-дълбоко. Тогава дочух далечен, но много силен шум от хеликоптер. — Обичам те, Кей Скарпета. Все повече с всяка следваща минута, ден, година. Каква магия си ми направила?

— Храната. Добра готвачка съм.

— Щастлив е денят, в който си се родила.

— Не и ако питаш майка ми.

Изведнъж той се отдръпна почти недоловимо от мен, сякаш бе видял нещо. Присви очи срещу слънцето и се загледа по посока на Академията по изкуствата и науките на една пресечка северно от нас, отделена от имота ни с редица къщи и една улица.

— Какво? — Обърнах Се натам, накъдето гледаше той, а шумът от хеликоптера стана по-силен.

От задния ни двор виждахме нащърбения метален покрив със зелена медна патина, който се издигаше над гъсто залесения терен. Световните лидери на бизнеса, политиката и науката обикновено се събираха в академията, или Дома на ума, както я наричаха.