Честотата на Шуман [bg]

Познатите студени тръпки минаха през него, докато се изпълваше с коктейла от адреналин, тестостерон и ендорфини. Скоро везните щяха да се наклонят в другата посока. Усети как силите му се удесеторяват и без никакво усилие запрати противника си от кабината във фоайето. Очакваше, че охранителят ще отстъпи пред новопоявилата се сила, но реакцията му не беше такава - той просто си възвърна равновесието, изръмжа и се хвърли безстрашно към него. Уилсън го блъсна, този път с такава сила, че той се тресна във вратата на отсрещния асансьор и се свлече на пода.

Но само след секунди се надигна отново, сякаш беше на пружини, и се втурна обратно, като крещеше. Уилсън изскочи във фоайето, приложи му ключ и задържа здраво главата му. Якият мъж се замята, драскаше и се опитваше да хапе, но хватката на Уилсън беше като менгеме. След секунди противникът му изгуби съзнание.

Уилсън заключи, че атаката на охранителя със сигурност е била провокирана от оптичната тракеноидна реакция. Нямаше друго обяснение. Контактните му лещи, чиято цел бе да предотвратят точно този ефект, явно не работеха. От джоба на ризата на охранителя се подаваха слънчеви очила и Уилсън ги взе - щеше да скрие очите си с тях.

Вратата на асансьора се затвори и той отново се озова в тясното пространство на кабината. Спокойната музика продължаваше да звучи в пълен контраст със ситуацията. Беше почти дразнеща. Уилсън разкърши рамене. Чувстваше се ужасно уморен. Вторичните ефекти от командата за пренатоварване започваха да се проявяват. Първо го изби студена пот и целият започна да се тресе. Това беше лесната част. След това дойде ред на мъчителната болка, сякаш във вените му потече киселина. Уилсън стисна зъби и едва се удържа да не изкрещи.

Трудно му беше да определи колко продължава болката, но винаги му се струваше, че са изминали не няколко секунди, а цяла вечност. Опита се да се овладее и да прецени положението. Дрехите му бяха скъсани и потни. Беше толкова слаб, че едва се държеше на крака. Долната му устна беше разцепена и кървеше. Единственото хубаво нещо бе, че главоболието като че ли беше изчезнало. Той погледна слънчевите очила в ръката си - те бяха единствената му надежда да избегне други сблъсъци.

Асансьорът спря отново.