Честотата на Шуман [bg]

Думите отекваха в ушите на Хелена и тя малко се поотпусна.

Пресичаше оживена улица - не, магистрала. Колите летяха в двете посоки и минаваха на сантиметри от нея. Тя се препъна и падна! Извика от страх. Точно в този миг осъзна, че вижда образи през очите на някой друг. През очите на мъж - видя краката и обувките му. Той избърса лице; по ръката му имаше кръв.

Колите изведнъж полетяха към него.

Смъртта беше неминуема.

Внезапно, както беше дошла, червената мъгла изчезна, а с нея и виденията.

Хелена предпазливо отвори очи и прошепна:

-      Той е мъртъв.

- Кой?

-      Мъжът.

-      Какъв мъж?

-      Онзи, когото видях във видението си.

Хулия я сложи да легне и я зави, сякаш се опитваше да я защити с меките памучни чаршафи.

Гласът ѝ беше силен и уверен, прикриваше тревогата ѝ.

-      Всичко е наред, бамбина. - Оправи завивките и ги подпъхна под нея. - Това е само глупав сън. Si. Вече няма да споменава за него.

Хелена се взираше в тавана. До този момент виденията я спохождаха единствено насън, а сега бяха нахлули в съзнанието ѝ, докато бе будна. Странно, но се чувстваше доста спокойна. Имаше нещо осезаемо в онова, което беше видяла. А щом бе осезаемо, значи можеше да се справи с него.

Хулия отвори едно оранжево шишенце и изсипа в шепата си две хапчета.

-      Вземи. Помогне спи.

Хелена се извърна.

-      Не, не искам хапчета.

Хулия обаче беше непреклонна.

-      Si! Трябва.

-      Не, Хухи, не искам!

Трябваше ѝ време да помисли. Беше познала мястото, където бе станала злополуката. Сигурна беше. Възможно ли бе всичко, което е видяла, да се е случило наистина? Нима имаше някаква телепатична връзка с онзи човек? Да не би да беше екстрасенска?

Хулия взе телефона.

-      Тогава се обажда на доктор Бенетсуд!

Хелена се съсредоточи върху решителното ѝ изражение. Икономката ѝ изобщо не се шегуваше.

- Ще изпия хапчетата - каза Хелена, взе ги и ги лапна.

Хулия остави телефона.

-      Няма обади, но трябва! Ти почива, si?

Хелена отпи глътка вода, за да преглътне хапчетата.

- Si.

- Добре.

Щом Хулия се извърна, Хелена изплю таблетките под възглавницата. „Никакви хапчета“. Точно сега искаше да мисли ясно. Във виденията ѝ имаше нещо, което трябваше да разбере. Просто го знаеше.

Щракна ключа и моторизираните завеси бавно се плъзнаха и закриха ярката слънчева светлина. С всяка секунда стаята ставаше все по-тъмна, докато не потъна в почти непрогледен мрак. Хулия придърпа стол до леглото в сумрака, седна и нежно погали Хелена по челото. Правеше го и навремето, когато Хелена беше малка.

А Хелена мислеше за магистралата от видението. Знаеше къде е станал инцидентът. Сигурна беше - недалеч от надлеза Уестхаймър. Пое дълбоко дъх и затвори очи. В много отношения се чувстваше спокойна за първи път от седмици.