Ези печели [bg]

Не помръдна от мястото си, докато най-сетне не чу как голямата врата се затръшва и ключът се завърта в ключалката. После забърза обратно към ризницата, качи се на едно столче и се промъкна навън, като увисна на перваза и скочи на земята като опитен борец — единствената дисциплина, в която Александър не можеше да се сравнява с него.

Нямаше нито миг за губене. Втурна се в обратната на Карпенко посока — към една улица, която не бе обозначена с табела, но на която живееха само високопоставени партийци. Знаеше къде точно живее майор Поляков, но се запита дали му стиска да почука на вратата му в този час. Всъщност по което и да било време на денонощието.

Спря и впери поглед в къщата. Куражът му се стопяваше с всеки момент. Накрая успя да събере достатъчно смелост да пристъпи към вратата и тъкмо се канеше да почука, когато отвори човек, който изобщо не изглеждаше изненадан.

— Какво искаш, момче? — остро попита майорът и сграбчи неканения си посетител за ухото.

— Имам информация. Миналата година, когато дойдохте в училище да набирате кандидати, ни казахте, че информацията е злато.

— Гледай да си струва — каза Поляков и вмъкна момчето вътре, без да пуска ухото му. Затръшна вратата и добави: — Слушам те.

Владимир прилежно съобщи всичко, което беше подслушал в църквата. Когато приключи, железните клещи на ухото му се смениха с ръка на рамото.

— Позна ли някой друг освен Карпенко? — попита Поляков.

— Не, но той спомена имената Юрий, Михаил и Степан.

Поляков си записа.

— Ще ходиш ли на мача в събота.

— Не, всички билети са продадени и баща ми не успя да…

Също като фокусник началникът от КГБ извади билет от вътрешния си джоб и го връчи на най-пресния си новобранец.

Константин тихо затвори вратата на спалнята, за да не събуди жена си. Събу се, съблече се и си легна. Ако излезеше рано сутринта, нямаше да му се налага да обяснява на Елена какво е кроил със съмишлениците си и по-важно, какво е планирал за събранието в събота. По-добре беше тя да си мисли, че е излязъл да пие или дори че има любовница, отколкото да я товари с истината. Знаеше, че тя непременно ще се опита да го убеди да не говори на събранието.

Направо чуваше как Елена му напомня, че в края на краищата животът им не е чак толкова лош. Че живеят в хубав блок, че тя е готвачка в офицерския клуб, а Александър ще спечели стипендия за университета. Какво повече можеха да искат?

Знаеше какво би й отговорил — един ден всеки да гледа на подобни привилегии като на нещо подразбиращо се.

Лежеше буден и съставяше наум речта, която не можеше да рискува да запише на хартия.

Стана в пет и половина, като отново се постара да не събуди жена си. Наплиска лицето си с ледена вода, но не се обръсна, облече работния комбинезон и груба рубашка без яка, след което нахлузи износените си подковани ботуши. Измъкна се тихо от стаята и взе кутията с обяда си от кухнята — кренвирш, твърдо сварено яйце, лук и два резена хляб и сирене. Единствено членовете на КГБ можеха да си позволят по-добра храна.