Диамантът на Венеция [bg]

— Освен това, синьор Бочели — изрече през рамо, — ние не разполагаме с пари да я откупим от вас!

— Пари ли? Ама ние не искаме пари! — отвърна задъхано той, опитвайки се да върви в крачка с нея. — Просто я вземате и толкова!

— Съжалявам, но не я искам.

— Ще ви дадем и кон!

Мариам се закова на място.

— Какво?

— Казах, че ще ви дадем и кон. Стига да я отведете оттук… — изломоти той, вече едва поемайки си дъх. — Това е единственото, за което ви молим!

Тя се вторачи отвисоко в него. Не/смееше да повярва на думите, които току-що беше чула.

— Ще ми дадете кон? — запита, чудейки се кои ли са тези „те“.

— Вашият кон е мъртъв — пауза… — Нали? — При тези негови думи Мариам усети по лицето си тънка струйка пот. — Как иначе ще си тръгнете оттук?

Тя усети как везните се накланят в негова полза. Извиквайки на помощ цялото си самообладание, Мариам не каза нищо — и изпита удовлетворението да види как блясъкът в очите на Бочели отново угасва.

— Накъде сте тръгнали? — обади се по едно време той, като вече вървеше в крачка с нея. Изведнъж беше станал разговорлив.

— Нагоре по крайбрежието — отговори неохотно тя. — Към Серенисима[2].

— Венеция, така ли? — В гласа му се долови задоволство.

— В нашата работа всички пътища водят до Серенисима — отговори хладно Мариам.

— Виж какво — запя той нова песен, като заговори доверително, — селяните са уплашени. Това е истината — посочи с жест пустата улица. — Няма да се върнат, докато тя не се махне оттук.

— Уплашени от момиче със счупени крака?

— Момиче с… — започна той и за миг тя зърна в очите му нещо ново, нещо непонятно. — Е, да, разбира се, че е момиче, ама… — Помести се сконфузено. — Уловили момичето с мрежа. Всички си мислехме, че се е удавила, но… — поклати глава — тя не умря. Дори след като… след като бебето се роди.

— След като бебето… Тя има и бебе? — възкликна Мариам и в този момент си спомни миниатюрното вързопче до момичето. Значи това било. Паная моу! В името на Пресветата Дева! По-добре и двете да бяха мъртви, отколкото да са оставени на милостта на такива като Бочели! Тя изтри с юмрук потта от челото си и промърмори: — Горкичките!

— Ако питаш мен, това си е истинско чудо — промърмори Бочели и пак се помести сконфузено, не смеейки да я погледне в очите. — Ако не е чудо, значи е работа на дявола. Защо се изненадваш, че хората са така уплашени? В крайна сметка как изобщо се озова тя тук в това състояние? Изглежда напълно невъзможно!

— Е, и? — тросна му се Мариам, на която вече започваше да й писва от този разговор. — Очевидно може да плува. Не го намирам за невъзможно.