Диамантът на Венеция [bg]

— Виж ти! — изрече и се обърна към Карю. — Джон Карю, така ли? Е, вече знам кой сте. Значи това е мястото, където вашият господар прекарва времето си? Което би обяснило редица неща. И какво имахте предвид, като ме поканихте в този дом на разврата?

— Дом на разврата ли? — Сега беше ред на Констанца да погледне застрашително. — Какво означава всичко това, Карю? Кой е този… този… този… — нападна го тя.

— Съжалявам, Констанца — отговори Карю и под слабия блясък на догарящите свещи остриетата но ножовете, които носеше в колана си, проблеснаха. — Наистина съжалявам!

Изведнъж Констанца сякаш се извиси.

— Какво искаш да кажеш с това? Поканил си го нарочно тук, така ли?

— Моля те, Констанца, повярвай ми, това беше единственият възможен начин!

— За какво? За какво е било единственият възможен начин? Някой от вас ще ми каже ли най-сетне какво става тук?

— Господа, господа… Констанца… моля ви! — чу се внезапно от прага на вратата нечий изискан, басов глас.

— Пол!

— Пиндар!

И тримата се обърнаха едновременно, за да зърнат пред себе си висок елегантен мъж, облечен от главата до петите в черно. За необиграното око външният му вик беше благороден, дори моден. Носеше къса пелерина и кадифен жакет, на главата си имаше висока шапка. Но за всеки, който го познаваше добре, промяната във външния му вид беше ужасна. Бузите му бяха хлътнали, очите му проблясваха странно, а кожата му излъчваше мъртвешката бледност на човек, който рядко вижда светлината на белия ден.

— Кон-стан-ца! — изговори внимателно името й Пол Пиндар, произнасяйки го така, сякаш езикът и устните му бяха чужди тела, появили се неочаквано върху лицето му. — А вие, сир, ако не се лъжа, трябва да сте Ам-броуз Джоунс.

Въпреки факта, че езикът му като че ли беше залепен за небцето му, той все пак изговори думите. Но Пол не гледаше към Амброуз, а зад него, към сенките край леглото, където Карю в слисването си се беше скрил.

— И да, разбира се. Карю — добави Пиндар, наклони се бавно на една страна, но бързо се хвана за бравата на вратата и се задържа на място.

Карю не каза нищо. Само стоеше и наблюдаваше мълчаливо сцената. Очите му се стрелкаха между Амброуз и Пол.

— Не си мисли, че като си там, не те виждам, мошенико! — изсъска му Пол. — Виждам и бялото на очите ти!

Но Карю продължаваше да мълчи. Сякаш вбесен от това, с внезапно, но не особено чевръсто движение Пиндар извади от колана си малка кама:

— Крясъци, проблеми, суматоха — където са те, там е и той — добави, оглеждайки неуверено другите. Леко олюлявайки се, той насочи камата към своя слуга. — И сега, Карю. Ти проклет мошенико. Ще те убия!

С тези думи той се наклони напред и се строполи тежко и шумно на пода пред тях като посечено дърво.