Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
— Много сте любезен, сър. Страшно ви благодаря. На всяка цена ще предам поздрави на баща ми, когато го видя.
— Не ми се подмазвай, Дръмънд. Не е добра идея.
— Съвсем не, сър — казах, докато наблюдавах как тънките му безкръвни устни се свиват за още едно могъщо дръпване.
— В момента съм стъпил на плаващи пясъци — продължи той. — Аз съм командир на силите за специални операции и следователно отговарям за онези мъже и онова, което са направили.
— Тъй вярно, сър.
— И когато приключиш с разследването, твоята препоръка дали случаят да стигне до военен съд ще дойде при мен. И аз ще трябва да реша как да продължим.
— Това е инструкцията за подобни случаи, сър.
— И двамата с теб знаем, че дори шепнешком да ти намекна за собственото си мнение по случая, мога да бъда обвинен в упражняване на неправомерно влияние върху процеса. А по този начин и двамата ще се озовем между чука и наковалнята.
— Това е правилното тълкование на военните закони, сър.
— Знам, Дръмънд — излая той. — И ще ти бъда адски благодарен, ако си спестиш коментарите.
— Слушам, сър.
— Така че те извиках по една-единствена причина — заяви той и посочи към миниатюрен диктофон в ъгъла на бюрото си. — Да ти задам два въпроса.
— Слушам ви, сър.
— Смяташ ли, че аз или някой друг в командната верига си е изработил предварително мнение по случая или се е опитал по някакъв начин да ти въздейства преди началото на твоето разследване?
— Отговорът и на двата въпроса е „не“, сър.
— Смяташ ли, че са ти осигурени достатъчни ресурси, за да проведеш разследването?
— Предостатъчни, сър.
— Тогава прекратявам този разговор — каза той, протегна се и спря диктофона.
Тъкмо се канех отново да вдигна дясната си ръка, когато видях как тънките му устни пак се набръчкват в неприятна усмивка.
— И така, Дръмънд, след като записахме всичко това за бъдещите поколения, дойде моментът и за истинските ми заповеди.
— Слушам ви с цялото си внимание, сър.
— Този случай е позор за армията и ще става все по-зле. Но има няколко различни вида позор. В един от тях някакви войници са направили нещо лошо и обществеността се пита какво точно им е причинил варварският ред във въоръжените сили, за да превърне такива чудесни момчета в чудовища. Има и друг вид позор, при който обвиняват армията, че крие истинските факти — той е най-неприятен, защото привлича цели ята гладни политици, които нямат търпение да ни помогнат да отсеем фактите от измислиците. А има и трети вид, при който всички смятат, че армията просто е прекалено тъпа и тромава, за да се справи с деликатната ситуация.
— Съгласен съм, сър. Като съдя по скромния си личен опит, разбира се.
Очите му безмилостно се впиха в моите.
— Този път ти ще решаваш с какъв вид позор трябва да се справим. Не бъди толкова наивен да смяташ, че има начин да спечелиш. Ясен ли съм?
Беше съвсем ясен, но пък аз наистина бях точно толкова наивен и арогантен да вярвам, че ще успея да се справя и да се отдалеча като победител на фона на финалните надписи. Никога нямаше да му го призная, но точно това си мислех. От което се вижда колко глупави могат да бъдат хората. Имам предвид него, не себе си.
— Смятам, че държа ситуацията под контрол, господин генерал — отвърнах.
— Грешиш, Дръмънд. Само си мислиш, че я държиш под контрол, но си далеч от истината.
— Моля за извинение, господин генерал, но какво искате да кажете?
Той премигна няколко пъти и веднага ми напомни за гущер, който разглежда муха и се чуди дали да не изстреля дългия си език и да обядва малко по-рано. После се усмихна, но далеч не приятелски.
— Нищо, Дръмънд, карай както си знаеш.
И така, генералът може би смяташе, че просто приключва разговора с театрална реплика, но всъщност беше петият поред висш офицер през последните три дни, който ту включваше, ту изключваше диктофончето си, докато ми даваше инструкции. Вече започвах да свиквам с гледката на хора, които покриват собствените си задни части, докато ме побутват да действам.
В армията от доброто старо време, когато някой трябваше да бъде екзекутиран, той преминаваше през шпалир от равни нему войници под звуците на барабанен марш. Изглежда, модерният еквивалент на същата практика беше да преминеш пред редица от генералски бюра, за да изслушаш голям брой безсмислени нареждания, придружавани от тракането на постоянно включвани и изключвани диктофони.