Вълчето братство

Остана за миг неподвижен, зачуден какво става. „Ех, Земя — обърна се той мислено към Силата, на която служеше. — Не може ли поне някой елен да ми пратиш от гората?“

Но никакъв глас не му отвърна. Както винаги.

След няколко мига Бинесман и Дни дойдоха по пътя в тръс. Дни държеше юздите на коня на Габорн.

— Зайците днес са боязливи, изглежда — каза Бинесман. И лукаво се подсмихна, сякаш доволен. Утринната светлина подчертаваше бръчките по лицето на чародея и открояваше ръждивите петна по халата му. Преди седмица Бинесман беше отдал част от живота си, за да призове вайлд — крепко в земните си сили създание. Дотогава косата на Бинесман беше кафява, а халатът му — със зеления цвят на летен лист. Сега халатът беше сменил цвета си, а на Габорн му се струваше, че само за няколко дни чародеят се е състарил с десетилетия. Още по-лошото беше, че вайлдът, който се бе опитал да призове от земното лоно, беше изчезнал.

— Да, боязливи са — измърмори с подозрение Габорн. Като Земен пазител Бинесман се стремеше да служи вярно на земята и твърдеше, че го е грижа толкова за мишките и змиите, колкото и за човечеството. Габорн се зачуди дали чародеят не е предупредил зайците с някакво свое заклинание, или просто с едно махване на ръката. — Повече от боязливи, бих казал. — Метна се отново на седлото, но задържа лъка си опънат и стрелата на тетивата. Вече бяха близо до града, но все още можеше да види някой елен край пътя, някой грамаден стар самец с рога колкото две разперени ръце, слязъл от планините да похрупа сладки ябълки от градината на някой фермер, преди да умре.

Хвърли поглед към Бинесман. На устните му все още беше изписана тайнствена усмивка, но трудно можеше да се разбере дали е лукава, или тревожна.

— Радваш се, че изтървах зайците, нали? — подхвърли Габорн.

— Нямаше да сте доволен с тях, милорд — каза Бинесман. — Баща ми беше ханджия. Той често казваше: „Човек, който го човърка отвътре, никога не е доволен.“

— Тоест?

— Избирайте си плячката, милорд — отвърна Бинесман. — Щом сте тръгнали на лов за хали, глупаво е да тичате подир зайци. Кучетата си нямаше да пуснете по тях. Вие също не бива да го правите.

— Аха — каза Габорн, зачуден дали чародеят няма предвид нещо повече от това, което казва.

— Освен това халите се оказаха доста по-трудни за надвиване, отколкото предполагахме.

Габорн с горчивина осъзна колко прав е Бинесман. Въпреки съчетаните сили на двамата, в боя с халите бяха загинали четиридесет и един храбри рицари. Освен Габорн, Бинесман и сър Боренсон, едва деветима други се бяха измъкнали живи от руините. Битката беше тежка. Сега деветимата бяха отзад с Боренсон и влачеха главата на халата магесница към града.

Габорн смени темата.

— Не знаех, че магьосниците имат бащи — заяде се той. — Разкажи ми повече за твоя.

— Отдавна беше — каза Бинесман. — Не го помня много. Всъщност май вече ви казах всичко, което си спомням за него.

— Разбира се, че помниш повече от това — сгълча го Габорн. — Колкото повече зная за теб, толкова повече ще вярвам на всичко, което ми кажеш. — Не знаеше колко стотици години бе живял чародеят, но беше сигурен, че е запомнил и други истории.