Владетелят на океана
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Фани Лозева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на океана». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо-Радиче и Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати в действията.
— Спасявайте се! Спасявайте се! — измърмори Яниш. — Надявам се, ще запомните тоя урок! Но ако мислите да повторите смелия си лов, ще извинявате, но ще трябва да ви стопля гърбовете с куршуми!
Малката лодка продължаваше с по-раншната бързина да се носи към заседналия в пясъка кораб и скоро бе само на десетина метра от него. Човекът, който я управляваше, не бе по-стар от тридесет години, с нисък ръст. Лицето му имаше слабожълтеникав оттенък, с почти европейски характер и издаваше, че носи в жилите си кръвта на две раси: кавказката и малайската.
Здравото му мускулесто тяло бе превързано на много места, главно на ръцете и краката, с парчета бяло платно, по които имаше широки кървави петна.
— Какво е това? Ранен ли е? — попита Яниш. — Струва ми се, пострадал е порядъчно! Ей, спуснете му стълбата! И пригответе нещо подкрепително!
Докато моряците изпълняваха заповедта, лодката приближи до борда с последен отчаян удар на веслата.
— Покачи се по-скоро! — извика Яниш. Управителят на ТремалНаик привърза лодката за края на хвърленото му от борда въже и с мъка се покачи на палубата.
При появата му Португалеца, нададе вик на учудване и ужас. Цялото тяло на нещастника бе надупчено сякаш с дребни сачми и от всяка рана течеше кръв.
— Боже мой! — извика Яниш ужасен. — Кой те е наредил така, бедни Танхуза?
— Белите мравки! — отвърна метисът с треперещ глас и със страшна гримаса, предизвикана от острата болка, която го мъчеше непоносимо.
— Белите мравки? — извика Португалеца. — Но в чия глава е могла да влезне тая варварска мисъл — да покрие тялото ти с кръвожадни насекоми?
— На даяките, господин Яниш! Те извършиха с мен тази жестока гавра!
— Ах, мръсниците! Слез по-скоро в каютата и накарай моряците да ти превържат бързо раните, след това ще подновим разговора. Кажи ми само на голяма опасност ли са изложени сега ТремалНаик и Дарма?
— Господарят на бърза ръка състави малък отряд от малайци и се помъчи да окаже съпротива на даяките.
— Хм… добре. Иди при Кабитани, той разбира от рани. После ще пратиш да ме повикат. Върви, върви, бедни Танхуза! Сега ни предстои друга работа!
Докато метисът се спускаше с помощта на двама моряци в каютата, Яниш насочи отново вниманието си към устието на реката, където в това време се появиха три големи пироги, препълнени с хора, и една двойна лодка с издигнат между двата борда мост, върху който се виждаше едно от онези малки оръдия, които бяха измлети от разтопената медна обвивка на корабите, с малък примес от олово, които малайците наричаха „лили“.
— Що за дявол! — измърмори Португалеца, — Тия даяки, изглежда, мислят да встъпят в състезание с тигрите на Момпрацем, на нашия знаменит Сандокан! Хм! Не, не ви е по силите, гълъбчета, да се мерите с нас! Имаме такива чудесии, от които ще подскачате във въздуха като диви кози!
— Страхувам се, че зад ония острови се крият още доста други такива лодки, господин Яниш — каза Самбилонг, който наблюдаваше заедно с началството си появата на даякските пироги.
— Достатъчно силни сме, за да не ни е еня от тези мошеници, макар че тези достойни потомци на тукашните пирати са отчаяни като самия дявол. Трябва да им се признае това! Кажи ми, много ли шрапнели и снаряди имаме?
— Два сандъка, капитане!
— Разпореди се да бъдат изнесени на палубата. Да обтегнат край бордовете абордажна мрежа и да наслагат по нея тръни. Ще видим как ще запищят и завият тия животни, ако намислят да заграбят на абордаж „Мариана“. Ей, лоцман!
Малаецът, който бе изскочил на площадката на фок мачтата и следеше оттам подозрителните движения на четирите пироги, се спусна и отиде към Португалеца, като гледаше някак особено встрани.
— Знаеш ли колко лодки имат сега онези даяки, които се виждат в далечината?
— В реката видях малко — отвърна малаецът.
— Как мислиш, нямат ли намерение да ни атакуват, като се възползуват от неподвижността ни?
— Не вярвам, капитане.
— Напълно искрено ли казваш това? Започвам твърде много да те подозирам! Сегашното ни засядане в пясъка никак не ми се вижда да е проста случайност!
Малаецът направи гримаса, сякаш се стараеше да скрие с нея зловещата усмивка, която се готвеше да се появи на устните му. След това каза с известна досада:
— Струва ми се, не съм ви дал никакъв повод да се съмнявате в мен, господине!
— Ще видим какво ще стане по-нататък! — каза Яниш и се отправи към ранения метис, след като заръча на Самбилонг да се занимае с приготовленията за защита на „Мариана“.