Да яздиш диво пони
- Автор: Олдридж Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Абаджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да яздиш диво пони». Краткое содержание книги:
Джеймс Олдридж е автор и на много книги за възрастни, повечето от които са преведени на български.
Мама ги видяла през този ден и когато по-късно я попитах за тях, ми каза:
— Не бях виждала дете да се върти на мястото си така, както се въртеше това момче — неуморно!
Мама ми описа Скоти като набито, дребничко, загоряло момченце без обувки и чорапи, с мускулести крака, по къси черни кадифени панталонки, явно ушити от майка му. Кадифени! Сигурно бяха от плата на някоя стара рокля, подарена на мисис Пири. Колко странно — черни кадифени панталонки! Спомням си същите панталони три години по-късно — изтъркани, но все още прилични, макар и с кръпки. Тогава Скоти се биеше вече с всеки, който му се подиграваше за тях.
— Веднага се виждаше — разказа ми мама за първото си впечатление от това мълчаливо и неспокойно синеоко момче, — че се грижи за майка си. А тя наистина се нуждаеше от грижи. Не би позволил на никой да седне до нея или да я докосне. Личеше си по решителното му изражение и стиснати юмручета: „Не се приближавай!“
Може би това бе сантиментално чувство на една майка към друга майка, но буйният и жилав Скоти бе винаги готов да се сбие с всеки и с всички, които му пречеха, обиждаха го или се присмиваха на баща му. Или пък в злобата си се подиграваха на бледата му мълчалива и кротка майка.
А и нямаше как да не се бие — баща му бе такъв човек, че част от младежите (и възрастните) в града го бяха взели на присмех. От време на време при съботните си посещения в града Ангъс Пири влизаше в някое от барчетата на хотел „Белия лебед“, слагаше на металния тезгях четири шилинга и си поръчваше бира. Взимаше чашата, гаврътваше я и си тръгваше вече пиян. Тогава градските гамени го съпровождаха, докато изминеше, залитайки, петте мили до дома по пиянския си лъкатушещ път. Подиграваха му се, имитираха го и изопачено разговаряха на неразбрания му шотландски диалект. Опитваха се да развържат връзките на обувките му, а той залиташе ли, залиташе, несъзнавайки какъв смях предизвиква.
Когато Скоти порасна достатъчно, за да разбере всичко това, единственото, което можеше да прави, бе да придружава безпомощно баща си и да гледа как гамените му се присмиват. А доближаха ли го много, той яростно ги нападаше, въпреки че бяха два пъти по-големи от него и по ръст, и по възраст. Но сините, сдържани очи на Скоти бяха търпеливи очи — сякаш бе готов да понесе всичко, докато порасне достатъчно, за да може да си отмъсти. А спомените от тези случаи сякаш се отпечатваха върху стиснатите му малки устни. Веднъж двама от гамените, братята Саутби (и те леко пийнали), намерили стара сламена шапка — такава, каквато носеше мисис Пири, и започнали да имитират как Ангъс Пири и жена му се разхождат из града. Без да продума, Скоти ги замерял с буци пръст, камъни, конски тор и всичко, което му попаднело, а след това се хвърлил с цялото си тяло на босоного седемгодишно дете върху по-близкия от братята и се опитал да го удря с юмруци и да го рита. За щастие, братята Саутби не бяха лоши момчета. Всичко се дължеше на австралийската им слабост към присмиване — ей-така на, присмей се, пък няма значение на какво. Ето защо те само се бранили от Скоти и представили всичко като обикновена пиянска закачка. Но втори път не го закачиха, а той пък, щом ги срещнеше, не пропускаше да ги изгледа със сините си очи — свидетелство за добрата му памет.
В нашето семейство баща ми бе този, който не одобряваше случайните пиянски изблици на Ангъс Пири. Мама, напротив, се питаше какво ли друго може да прави човек, за да забрави от време на време за сиромашията си. Баща ми бе против заради трудно припечелените пари. Нещо повече — в очите на града пиянството бе признание за нравствено поражение. И все пак мисля, че пилеенето на пари шокираше най-много. Откъде ги вземаше Ангъс? Семейство Пири живееше почти без пари. Наистина те бяха свободни австралийци, но всъщност бяха закрепостени селяни, обвързани с феодала си заради дългове. Феодалите в техния случай бяха двамата търговци, които им отпускаха заеми, за да могат да свързват двата края — търговецът на жито и храни Дормън Уокър и бакалинът Фланигън. Семейство Пири не си купуваше дрехи, нямаха и електричество (използваха газени лампи). Мистър Пири бе така заборчлял, че мисис Пири не виждаше по цял месец и най-дребна монета върху кухненската поличка. Малкото продукти, които купуваше, бяха на кредит. Печеше си сама хляба от брашното, купено на кредит, правеше и малко масло от половината или литъра мляко, което оставяха за себе си всяка седмица.