Ключът на страшния съд
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на страшния съд». Краткое содержание книги:
Прочут генетик от Принстън умира в лабораторията си. В Рим археолог от Ватикана е открит мъртъв в базиликата „Св. Петър“. В Африка синът на американски сенатор е убит в лагер на Червения кръст в Гана. Тези три убийства на три континента имат ужасяваща обща черта помежду си — и трите жертви са белязани с друидски езически кръст, дамгосан в плътта им.
Необичайните убийства запращат командир Грей Пиърс и Сигма форс на лов за могъща група индустриалци, които държат в ръцете си световното производство на храни.
С помощта на две жени от миналото си, Грей бяга от убийци, екипирани с последните постижения на техниката, като в същото време събира разпръснатите късчета информация. Но за спасяването на света трябва да се плати висока цена — Пиърс трябва да жертва една от жените. Но дори и това може да се окаже недостатъчно, защото, както скоро става ясно, единственият истински път към спасението е в ключа на Страшния съд.
Разнесе се тежка воня. Мартин прикри устата и носа си с длан — не заради нея, а заради ужасната истина.
— Момчето е умряло от глад, това е ясно — каза Жерар. — Но с пълен стомах.
Смразен, Мартин отстъпи назад. Доказателството беше налице. Трябваше да изследват и други, за да са сигурни. Но смъртта изглеждаше същата като на острова, отбелязан в Книгата на сметките с червено мастило като „опустошен“.
Впери поглед в изкорменото момче. Това бе тайната причина да се наложи проучването. Целта му бе да се намери този мор в страната и да бъде ликвидиран, преди да се е разпространил. Смъртните случаи бяха същите като на онзи самотен остров. Жертвите като че ли се бяха тъпкали с храна, но въпреки това бяха умирали от глад, без да извлекат сила от погълнатото.
Трябваше му свеж въздух и излезе навън на слънце. Загледа се в тучните зелени хълмове. Подухна ветрец и зашушна в нивите с ечемик, овес, пшеница и ръж. Мартин си представи отнесен в океана човек, който умира от жажда, заобиколен от вода, която не става за пиене.
Това тук беше същото.
Потръпна под немощното слънце. Искаше му се да е колкото се може по-далеч от тази долина. Отдясно, от другия край на селския мегдан, се чу вик. Някаква облечена в черно фигура стоеше пред отворена врата. За миг Мартин се уплаши, че това е самата Смърт, но след това фигурата махна с ръка и развали илюзията. Бе абат Орен, също член на групата и игумен на манастира Келс в Ирландия. Стоеше на входа на селската църква.
— Ела да видиш! — извика абатът.
Мартин се запрепъва към него. Беше повече рефлекс, отколкото съзнателно движение. Не искаше да се връща в ковачницата. Щеше да остави момчето на грижите на френския касапин. Прекоси мегдана, изкачи стъпалата и застана до католическия монах.
— Какво има, абат Орен?
— Богохулство — изсъска ирландецът и влезе в черквата. — Да поругаят по такъв начин това свято място. Нищо чудно, че всички са били покосени.
Мартин забърза след него. Абатът бе слаб като скелет и приличаше на призрак в прекалено широкия си пътен плащ. Той бе единственият от цялата група, който бе посетил острова срещу ирландското крайбрежие и бе видял същото опустошение и там.
В неугледната църква бе мрачно, пръстеният под бе покрит с тръстика. Нямаше пейки, покривът бе нисък, с тежки греди. Единствената светлина идваше през двата високи тесни прозореца в дъното. Прашните лъчи падаха върху олтара, който представляваше една-единствена каменна плоча. Явно отгоре й бе имало покривало, но сега то лежеше захвърлено на земята, най-вероятно от монаха, докато беше търсил.
Абат Орен отиде до олтара и посочи с трепереща ръка голия камък. Раменете му се тресяха от гняв.
— Богохулство — повтори той. — Да изрязват езически символи в дома на нашия Господ.
Мартин се приближи и се наведе над олтара. Камъкът бе украсен със слънца и спирали, кръгове и странни усукани фигури, несъмнено езически.
— Защо им е на тези набожни хора да извършват подобен грях?
— Не мисля, че това е дело на селяните — рече Мартин.
Прокара длан по олтара. Усети под пръстите си старостта на знаците, износените ръбове на изрязаните фигури. Определено бяха много стари. Мартин си спомни твърдението на коларя, че мястото било прокълнато, че било свещено за старите келти и че гигантските им камъни още можели да се открият скрити в мъгливите гори горе.
Изправи се. Явно един от тези камъни бе домъкнат в Хайглен, за да се използва като олтар в селската църква.
— Ако не са го направили те, тогава как ще обясниш това? — попита абатът. Отиде до стената зад олтара и обгърна с жест големия знак върху нея. Беше нарисуван скоро — с кръв, ако можеше да се съди по ръждивия цвят. Представляваше кръг, прерязан от кръст.
Мартин беше виждал подобни знаци върху надгробни камъни и стари руини. Това бе свещен символ на келтските жреци.
— Езически кръст — каза той.
— Намерихме същия и на острова, бележеше всяка врата.
— Но какво означава това?
Абатът докосна сребърния кръст на гърдите си.
— Точно както се боеше кралят. Змиите, които напълнили Ирландия и били прогонени от свети Патрик, са дошли до нашия бряг.
Мартин знаеше, че абатът няма предвид истинските змии от полето, а езическите жреци, които носели извити като змии тояги — друидите, водачите на старите келти. Свети Патрик покръстил езичниците или ги прогонил от Ирландия.
Но това бе станало преди шест столетия.
Мартин се обърна към вратата и се загледа в мъртвото село. Думите на Жерар отекнаха в главата му. „Момчето е умряло от глад с пълен стомах“.