Ключът на страшния съд
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на страшния съд». Краткое содержание книги:
Прочут генетик от Принстън умира в лабораторията си. В Рим археолог от Ватикана е открит мъртъв в базиликата „Св. Петър“. В Африка синът на американски сенатор е убит в лагер на Червения кръст в Гана. Тези три убийства на три континента имат ужасяваща обща черта помежду си — и трите жертви са белязани с друидски езически кръст, дамгосан в плътта им.
Необичайните убийства запращат командир Грей Пиърс и Сигма форс на лов за могъща група индустриалци, които държат в ръцете си световното производство на храни.
С помощта на две жени от миналото си, Грей бяга от убийци, екипирани с последните постижения на техниката, като в същото време събира разпръснатите късчета информация. Но за спасяването на света трябва да се плати висока цена — Пиърс трябва да жертва една от жените. Но дори и това може да се окаже недостатъчно, защото, както скоро става ясно, единственият истински път към спасението е в ключа на Страшния съд.
— Цял ли си? — попита намръщено Монк Кокалис, колега от Сигма и най-добрият приятел на Грей. На изсеченото му като от камък лице бе изписана загриженост.
— Нищо ми няма. Не очаквах да срещна мечка на пътя.
— Че кой очаква? — Монк се ухили широко, пусна стъпенката и слезе от мотора. — Но не си и помисляй да се отмяташ от баса. Няма правила срещу естествени препятствия. Ти черпиш след конференцията. Бифтек и най-тъмната бира, която предлагат в кръчмата до езерото.
— Добре. Но искам реванш. Не беше честно. Ти имаше предимство.
— Предимство? Аз? — Монк свали ръкавицата си и си показа протезата. — Липсва ми една ръка. Наред с голяма част от дългосрочната ми памет. Освен това бях нетрудоспособен цяла година. Предимство, как ли пък не!
Въпреки това усмивката така и не изчезна от лицето му, докато му подаваше разработената в АИОП изкуствена ръка. Грей я пое и усети здравия захват на студената пластмаса. Тези пръсти можеха да чупят орехи.
Монк го издърпа на крака.
Докато Грей махаше листата от бронирания си костюм, мобилният му телефон иззвъня. Той го извади и погледна екрана. Стисна зъби.
— От централата — каза на Монк и вдигна апарата до ухото си. — Пиърс слуша.
— Пиърс? Крайно време беше да вдигнеш. Звънях ти четири пъти през последния час. И мога ли да попитам какво правиш насред гората във Вирджиния?
Беше шефът на Грей, директорът на Сигма Пейнтър Кроу.
Докато се мъчеше да открие адекватно обяснение, Грей хвърли поглед към мотора си. Явно джипиесът на машината бе издал местоположението им. Двамата с Монк бяха пратени от Вашингтон в Куонтико да участват в симпозиум по биотероризъм, организиран от ФБР. Днес бе вторият ден от срещата и те бяха решили да пропуснат сутрешните лекции.
— Нека позная — продължи Пейнтър. — Излезли сте да се повозите.
— Сър…
Тонът на директора поомекна.
— Е, добре ли се отрази на Монк?
Както обикновено, директорът бе предположил правилно. Имаше невероятна дарба да преценява ситуациите. Дори ситуации като тази.
Грей погледна приятеля си. Монк стоеше със скръстени на гърдите ръце и разтревожена физиономия. Беше преживял тежка година. В неприятелска изследователска лаборатория, където бяха отделили част от мозъка му и по този начин бяха унищожили и част от паметта му. Макар да бе възстановил повечето, празнините оставаха и Грей знаеше, че това все още не му дава покой.
През последните два месеца Монк бавно се връщаше към нормалните си задължения в Сигма, макар те да бяха доста ограничени. Занимаваше се с бумащина и му възлагаха само незначителни мисии в рамките на Щатите. Задачите му се ограничаваха със събиране на информация и пресяване на данни. Често ги изпълняваше заедно с жена си Кат Брайънт, която също работеше в централата на Сигма и имаше стаж в разузнаването на Военноморските сили.
Грей знаеше, че Монк прави всичко по силите си да постигне повече, да си върне живота, който му беше откраднат. Всички се отнасяха с него като с чуплива порцеланова кукла и той вече започваше да се изправя на нокти от съчувствени погледи и окуражителни думи.
Именно затова Грей му бе предложил да се посъстезават в парка, който граничеше с базата на морските пехотинци в Куонтико. Това бе шанс да изпусне малко пара, да усети песъчинки по лицето си, да поеме малко риск.
Грей закри микрофона с длан, обърна се към Монк и каза само с устни:
— Пейнтър е бесен.
На лицето на приятеля му цъфна широка усмивка. Грей отново вдигна телефона до ухото си.
— Чух — каза шефът му. — И ако сте свършили със забавите, искам ви в щабквартирата на Сигма днес следобед. И двамата.
— Да, сър. Мога ли да попитам каква е причината?
Последва дълга пауза, сякаш директорът преценяваше какво точно да каже. Когато заговори, подбираше думите си внимателно.
— Свързано е с първоначалния собственик на мотоциклети ти.
Грей погледна падналия мотор. „С първоначалния собственик?“ Моментално се върна две години назад, спомни си рева на мотора в тихата уличка, как летеше без светлини, каран от смъртоносен ездач, професионален убиец, служещ единствено на себе си.
Преглътна и се помъчи да се овладее.
— Какво е станало?
— Ще ти кажа, като дойдеш.
13:00
Вашингтон, окръг Колумбия
След няколко часа, изкъпан и облечен в джинси и блуза, Грей седеше в стаята за сателитно наблюдение в щабквартирата на Сигма. Пейнтър и Монк също бяха тук. На екрана светеше дигитална карта, върху която имаше разкривена червена линия от Тайланд до Италия.
Пътят на убийцата свършваше във Венеция.