Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
И така, Новата гвардия имаше само една единствена победа, която да й влее малко самочувствие. Тя не бе постигната на бойното поле, а тук, по улиците на Истанбул; не бяха сразили чужд враг, а собствените си предшественици — дивите еничари. Някогашна ударна сила на Отоманската империя, сега еничарите бяха затънали в упадък — или, ако щете, бяха направили крачка напред към прогреса и еволюцията, превръщайки се във въоръжена мафия, която тероризираше султаните, перчеше се по улиците на Истанбул, причиняваше размирици, палеше, грабеше и изнудваше безнаказано. Западните армии бяха пример за добро въоръжение и по-добър опит, но еничарите държаха да опазят традициите на предците си, отнасяйки се с пълно презрение към новостите, горделиво отказвайки да научат уроците на бойното поле, да не би да загубят властта си. Десетилетия наред те бяха държали цялата империя в подчинение.
Новата гвардия най-сетне бе надделяла. Случило се бе преди десет години, в нощта на 16 юни 1826 година — хората предпазливо го наричаха Светлото събитие. Тук, в Истанбул, стрелците от Новата гвардия разбиха еничарите в казармите им и сложиха край на този безкраен четири вековен злокобен терор.
— Прегледът на войската ще премине успешно — изръмжа сераскерът. — Хората ще видят, че гръбнакът на империята е як и несломим. — Той се завъртя и проряза въздуха с ръка. — Точна стрелба. Изрядна маршировка. Безропотно подчинение. И враговете ни, и съюзниците ни ще бъдат впечатлени. Разбираш ли ме?
Яшим едва забележимо сви рамене. Сераскерът вирна брадичка и изсумтя.
— Въпреки това имаме проблем — призна той.
Яшим изчакваше: отдавна не се бе случвало някой да го събуди посред нощ, за да го привика в двореца или в казармите. Погледна през прозореца. Навън бе все още тъмно, небето бе надвиснало студено и враждебно. Всичко започва в мрак. Е, неговата работа бе да хвърли светлина.
— Какъв точно е проблемът?
— Яшим ефенди, наричат те лала, нали? Яшим лала, закрилника.
Яшим кимна леко. Лала бе почетна титла и се даваше на доверени евнуси, които служеха на богати и влиятелни семейства, придружаваха жените, бдяха над децата, наглеждаха как върви домакинството. Обикновеният лала бе нещо средно между иконом и камериер, гувернантка и шеф по сигурността: накратко казано, закрилник. Яшим знаеше, че титлата му подхожда.
— Доколкото разбрах — продължи бавно сераскерът, — в момента нямаш ангажимент. Имаш връзки и в двореца, и на улицата. Затова тази вечер те каня в нашето семейство, семейството на Новата гвардия. Каня те най-много за десет дена.
— Говорите за семейството, на което вие сте глава, така ли?
— Образно казано. Не си мисли обаче, че съм се провъзгласил за бащата на това семейство. Предпочитам да ме приемаш като… като… — сераскерът се притесни, май не му беше лесно да изрече думата. Неприязънта към евнусите, която Яшим добре познаваше, бе дълбоко вкоренена в отоманските мъже, също както подозрителността, с която се отнасяха към масите и столовете. — Приеми ме като по-голям брат. Аз те защитавам, а ти ми се доверяваш. — Той замълча и избърса чело. — Ти имаш ли семейство?
Яшим бе свикнал с подобно отношение: отвращение, примесено с живо любопитство. Той махна с ръка. Жестът бе неясен, уклончив: нека домакинът му се чуди, и без това не беше негова работа.
— Новата гвардия трябва да си извоюва доверието на хората, а също и на султана — продължи сераскерът. — Това е целта на военния преглед. Работата е там, че се случи нещо, което може да съсипе цялата работа.
Сега вече любопитството на Яшим бе разпалено и той усети как нетърпението пролазва по гърба му.
— Тази сутрин — започна сераскерът — ми съобщиха, че четирима от офицерите ни не са се явили на сутрешна проверка. — Замълча и се намръщи. — Знаеш, че Новата гвардия не е като никоя досегашна армия на империята. Войниците ни знаят какво е дисциплина. Свикнали са на упорита работа, платени са добре и се подчиняват безпрекословно на висшите офицери. Досещам се какво си мислиш, но ще ти кажа, че тези офицери са изключителни млади джентълмени. Бяха цветът на войската и най-добрите стрелци. Говореха френски — натърти той, сякаш това бе най-важното. Може и да беше.
— Значи са завършили инженерство в университета.
— С отличие. Бяха най-добрите.
— Бяха, казвате?
— Чакай малко, ако обичаш. — Сераскерът вдигна ръка към челото си. — Отначало, когато ми докладваха за отсъствието им, си помислих, че не е станало кой знае какво. Предположих, че са се впуснали в някоя авантюра и ще се появят по-късно, засрамени и готови да се разкаят. Аз, разбира се, се готвех да ги разкъсам на парчета, защото бяха пример за всички войници. Както казват французите, те определяха и тона, и музиката.