Оливия Джаулс и развинтеното въображение
- Автор: Филдинг Хелен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Оливия Джаулс и развинтеното въображение». Краткое содержание книги:
Дали подозренията на Оливия са поне понякога основателни, или са само плод на развинтеното й въображение? Хелън Филдинг ще даде отговор по свойствения си крайно забавен и остроумен начин, превръщайки Оливия Джаулс в една още по-щура и неуправляема Бриджет Джоунс.
Жена в черен костюм с панталон властваше над всичко наоколо, залепила на лицето си малко стряскаща, озъбена усмивка, като гримаса на гневна маймуна.
— Здрасти! Ти си Оливия, нали? Мелиса от рекламния отдел на „Сенчъри“. Добре дошла. Как мина полетът над океана? Какво беше времето в Лондон? — Тя заизбутва Оливия към терасата, сипейки нелепи и непрестанни въпроси, без да млъкне, за да чуе отговора. — Доволна ли си от стаята в хотела? Как е Сали от „Елан“? Ще я поздравиш ли от мен?
Излязоха на терасата. Целият моден и префърцунен свят на Маями беше изкусно подреден около избрани мебели с погрешни размери и се изливаше по стълбите надолу в градината, където около осветения тюркоазен басейн бяха нахвърляни тапицирани в бяло кресла, гигантски настолни лампи и бунгала за преобличане.
— Опитвала ли си мартинито „Деворей“? Получи ли информацията за готвача, който е приготвил специалитетите тази вечер?
Оливия остави Мелиса да бърбори до нея. Имаше обичай да не обръща внимание на досадниците с надеждата час по-скоро да си свършат работата и да отбръмчат. Нощта се спусна с тропическа внезапност. Пейзажът бе осветен от запалени факли, а зад тях бе океанът, чийто прибой се чуваше в мрака. А може, помисли тя, да е развален климатик. В цялото празненство имаше нещо особено. Всичко наоколо беше напрегнато и под контрол, също като Мелиса. Вятърът носеше информационни материали и салфетки, вдигаше рокли и разваляше прически. Имаше хора, които бяха съвсем не намясто — те се движеха наоколо и прекалено настойчиво оглеждаха Веселите Купонджии. Концентрира се върху една групичка в далечния ъгъл, като се опитваше да разбере що за хора са. Жените бяха от типа актриси-тире-манекенки — дълги коси, дълги крака, къси рокли. Мъжете бяха по-трудни за разгадаване: тъмнокоси, смугли, с висок процент на мустакатите — можеха да бъдат от испанската или индийската раса. Старателно демонстрираха колко са богати, но някак си не го правеха както трябва. Приличаха на реклама на магазина „Дебънъм“ в списание за дома.
— Ако ме извиниш, има един човек, на когото трябва да обърна внимание. Я виж, ето я и Дженифър…
Мелиса се отдалечи, без да спира да говори, и заряза Оливия сама.
В продължение на един изплувал от миналото момент тя изпита остатъчни чувства на несигурност. Стъпка ги, сякаш бяха хлебарка. В миналото Оливия наистина мразеше да ходи по празненства. Беше прекалено чувствителна към сигналите, излъчвани от хората, за да преживее някоя сбирка ненаранена. Обичаше да води смислени разговори, а не да преживява тъпи, неискрени моменти, плюс това, че така и не усвои изкуството да плува от една групичка гости към друга. В резултат прекарваше цели вечери, като се чувстваше или обидена, или груба. Но някои драматични събития я накараха да реши да не дава пет пари за нищо. С течение на времето беше изтрила напълно всички женски нагони да поставя под въпрос фигурата си, външността си, мястото си в живота или въздействието си върху околните. Наблюдаваше, анализираше и се приспособяваше към кодекси на поведение, така както ги виждаше, без да допуска да й влияят или да компрометират идентичността й.
Едно от любимите й Житейски правила гласеше: „Никой не мисли за теб. Всички мислят за себе си, също като теб.“ Това правило беше неоценимо за празненства. То означаваше като подтекст, че никой не я наблюдава и поради това никой няма да я съжалява. Например никой не я смяташе за Оливия Джаулс Самотницата, понеже беше дошла сама. Или още по-лошо, за Рейчъл Пиксли Самотницата.
Никой нямаше да каже: „Рейчъл Пиксли, името ти не фигурира в «Пълен указател на жителите на Уърксоп». Напусни моментално хотел «Делано» и върви в Пощенския хотел на отклонението за Нотингам.“
Когато Рейчъл Пиксли беше обикновена ученичка, обитаваща градчето Уърксоп с двамата си родители, прибираща се за чай в топлия си дом, честичко си мислеше колко ли е славно да си сираче като Дивата Алона в „Бънти“ или „Манди“ — сираче, което беше диво и свободно и препускаше без седло на коня си по плажа. Дълго след случилото се беше убедена, че то е наказание за тази нейна фантазия.
Когато Рейчъл беше на четиринайсет години, майка й, баща й и брат й бяха прегазени от камион на пешеходна зебра. Рейчъл, която се беше замотала да си купува бонбони и списание, видя всичко. Беше оставена на грижите на неомъжената си леля Моника, която гледаше котки и по цял ден четеше вестници по нощница. Апартаментът й миришеше на нещо неописуемо и ужасно, но въпреки цигарената пепел, която я покриваше като сняг и ексцентричните й и несръчни опити да си слага червило, леля Моника беше красива и с блестящ ум. Беше учила в Кеймбридж и все още прекрасно свиреше на пиано — стига да не беше пияна. Свиренето на пиано в пияно състояние, както научи Рейчъл по време на престоя си у леля Моника, беше като да шофираш пиян — нежелателно и дори престъпно.