За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— След това, което предотвратих тук, ми се стори, че разбирате, че ви държа затворена само за да ви предпазя. Или може би не сте искали да възпра Болейн? — Той я сграбчи за раменете и я притисна към коравите си гърди. — На такъв вид ухажване ли са свикнали американските жени?
Абигейл го удари по бузата. Ужас я обхвана, когато го видя как присвива очи. Каква глупачка излезе! Можеше да я убие и за по-малко от това.
— Простете ми, мадмоазел Фицджералд — прошепна той, като я пусна. — Не трябваше да казвам подобно нещо.
Смаяна от извинението му, тя не знаеше какво да каже. Възможно ли е този мъж да не е само някакъв похотлив пират, като онзи звяр, който се бе подчинил на командата му?
— Сигурно сте ядосана — продължи той. — Но сте достатъчно умна, щом решихте да останете тук по време на битката.
Тя кимна.
— Но я чухте.
— Всичко — прошепна тя. — Дядо ми разказваше как се е бил против англичаните във войната за независимост, но… — Тя сви рамене. — Нямах представа как крещят мъжете.
— Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, само двама мъже загинаха.
Тя почти се разсмя, макар и не от приятни чувства.
— Това не ме кара да се чувствам по-добре. Не мога да разбера защо ни нападнахте.
Той отвори уста, но веднага я затвори. Усмивката се върна на устните му.
— Съжалявам, че се наложи да станете свидетел на вчерашната битка. Имате уверението ми, че пътуването ни оттук нататък ще бъде мирно.
— Съмнявам се. Аз съм ваша затворничка.
— Да, така е, но нямам намерение да ви ограничавам тук, на брега.
— Да не ме ограничавате? — Гласът й прозвуча дръзко, но пък нямаше какво да губи. — Капитан Сен Клер, може ли изляза от стаята си?
— Когато свършим.
— Да свършим какво?
Хлад прониза костите й. Допреди миг той говореше за безопасността й. А сега…
— Трябва да седнете, преди да припаднете.
— Няма да припадам!
Той се усмихна, докато я настаняваше на стола, и опря ръка на облегалката, така че тя да не може да стане.
— Подозирам, че знам какво не е наред. Не владея много добре езика ви. Това, което исках да кажа, е, че ако съм задоволил любопитството ви, и аз имам някои въпроси.
Смущението се разля като огън из нея. Когато капитан Сен Клер се засмя, Абигейл разбра, че бузите й са се изчервили.
— Съмнявам се, че имам някакъв отговор за вас — отвърна тя.
— Нека аз да преценя. Най-напред, кажете ми къде държи баща ви корабния дневник.
— Не знам.
— Не знаете? — Очите му отново се превърнаха в абаносови цепнатини. — Накъде плаваше този кораб?
— Не знам точно.
— Не знаете точно? Извинете ме, ако ви кажа, че ми е трудно да ви повярвам, мадмоазел Фицджералд.
— Но е истина. Плаваме за… — Тя преглътна страха, запречил гърлото й. — За някакво място из Карибско море. Така ми каза татко.
— Карибско море? — Той се вгледа в нея, поклати глава и усмивка раздвижи устните му. — Мислех, че ще бъдете откровена с мене поне за това, ако не за друго.
— Откровена съм.
— Как смятате, че ще преглътна подобна смехория?
— Това е истината!
— Мадмоазел Фицджералд, сигурно ме мислите за абсолютен глупак, за да повярвам, че не знаете, че сте само на няколкостотин мили от Англия.
— Англия? — Тя се хвана за ръба на масата, стори й се, че корабът се завърта като пумпал. — Не, не може да е истина! Лъжете ме.
— Откровен съм с вас.
— Но татко ми каза…
— Излъгал ви е.
— Защо да ви вярвам?
— Защото ви казвам истината, а баща ви ви е залъгвал. — Той се наведе така, че носът му се озова на един инч от нейния, и запита: — Не ви ли се струва странно?
— Не.
Сигурно баща й я е заблуждавал, да я предпази, в случай, че стане нещо подобно. Но ако капитан Сен Клер беше откровен с нея, какво прави „Република“ толкова близо до Англия? Баща й й беше казал, че иска да я въведе в доброто общество. Как бе предвкусвала възможността да участва в балове и маскаради, в надпрепусквания по пясъчните плажове! Беше намислила да довърши роклята, която стоеше полузавършена в сандъка й, за да бъде готова за пристигането им на първия остров. Но сега…
Резкият й отговор като че ли го стресна. Той се дръпна, а после измъкна отнякъде пистолет. Умът й крещеше да бяга. Но тя не можеше, прикована на място, сякаш замръзнала насред сурова виелица в Нова Англия.
— Пожелавам ви приятен ден, мадмоазел Фицджералд — усмихна се той, възвърнал изражението си на оценяващ женските прелести пират. — Вие отговорихте на въпросите ми, но други още не са. Искам да останете тук, докато не свърша с разпитите.
— Но вие казахте, че мога да изляза от стаята!