Дъщерята на портиера

— Слушай, майко! — викна момичето, очите му искряха, а всяко нервче по тялото му бе опънато. — Ако Шейлови са толкова ужасни работодатели, че да ви изхвърлят само защото са ядосани на мен, трябва да кажа, че имате достатъчно дух, за да им кажете какво си мислите за тяхното държание и да се радвате, че няма повече да слугувате на такива тирани. Татко, какво би казал? Ще ви разкажа какво се случи.

Тя им разказа събитията от деня, всред хлипанията и възклицанията на Майка си и Бетси. Рокет, който сега се оплакваше от лумбаго, се постара да се изтегне на стола, преди да отговори, но накрая невнимателно се наклони напред.

— Не можеш да помогнеш на себе си, Мей! — каза накрая Той. — Такава ти е натурата, момичето ми. Не се тревожи! Ще се срещна със Сър Едуин и предполагам той ще ме разбере. Само жена му може да издаде такава заповед. Ще трябва да се срещна със Сър Едуин.

Тогава силна болка в слабините го прекъсна, той застена, заохка и захърка. Преди възобновяването на майчината атака, Мис Мей се върна във всекидневната и прекара около час, с гняв в сърцето. След това почукване без думи я извика за вечеря, но нямаше апетит и не се присъедини към семейството. Тогава баща и отвори вратата и в погледна.

— Не се притеснявай, моето момиче, ще отида при Едуин сутринта.

Мей не му отговори. Някак си се разкайваше за това, което беше направила, но донякъде и ликуваше, като си спомняше битката с Мис Шейл, а и беше готова да презре малкодушието на семейството си. Изглеждаше и някак неправдоподобно, че ще ги изхвърлят. Лейди Шейл и щерка и смятаха, без съмнение, да шамаросат рокетови, но после щяха несъмнено да им простят. Тя без съмнение щеше да се върне в Лондон, без забавяне, и няма повече да им създава неприятности. За жалост, никога повече нямаше да се върне тук, това не беше място за човек с нейният дух и способности.

На сутринта си опакова багажа. Влакът и пристигаше в девет и половина, след закуска потърси такси в селото. Майка и едва и говореше, Бетси постоянно лееше сълзи. На връщане видя баща си, да се връща по алеята и отиде при него, за да го попита какво е станало. Рокет се бе срещнал със Сър Едуин, но само за да чуе от него пълното потвърждение на вестта. Баронът казал, че съжалява, но че не може да се намеси, въпросът стоял в ръцете на Лейди Шейл, а тя напълно отказвала да приеме каквито и да било извинения за обидата, нанесена на дъщеря им.

— Това е то! — каза старият градинар, побледнял и треперещ. — Трябва да се махаме! Но ти не се притеснявай, дете, недей!

Най-сетне Мис Мей схвана какво бе направила. Усети силна болка в сърцето от самоукоряване и очите и изразявала вик за помощ. След минутка колебание, тя се върна обратно по алеята към Хол.

Представи се на влизане на слугите и помоли да бъде приета при иконома. Разбира се историята бе добре позната на всички домашни, половин дузина, от които я изгледаха с повече или по-малко подигравателни усмивчици. Това беше горестен миг за Мис Рокет, но тя се чувстваше длъжна и в крайна сметка получи това, което искаше. В хладната атмосфера на преимущество и осъждане, икономът най-сетне изслуша нейните бързи начупени изречения. Ще бъде ли възможно, попита Мей, да бъде приета от Лейди Шейл. Тя желаела само …само да… да се извини…за грубостта си, само тя била виновна за грубостта си, нейното семейство нямало нищо общо със случая, те я осъдили, а сега тях са ги наказали толкова сурово.