Дъщерята на портиера

И така Мис Рокет си хвана влака и замина към Мисис Линдли, на която предварително бе изпратила визитка. Веднъж приета в дневната, тя даде ясен отчет за това коя е, наименувайки всичките си познати. Мисис Линдли, изключително весела и непринудена жена, с интерес към всичко прогресивно, и новата религия и новият костюм за езда я правеха еднакво щастлива, без предразсъдъци, интересуваше се от обществото на здравите, от веселите духом, от хората с пари. Това за което и говореше Мис Рокет беше тъкмо по нейния вкус, обръщаше се внимание на „интересните“ неща, на личностите, нямаше грам аргументи и уморителна прецизност.

— Смятате ли да останете тук? — попита домакинята.

— Ох, аз съм с хората си на село, не много далече оттук. Може и да остана за ден два…

Бяха поканени и други гости, но Мис Рокет не даде думата на друг, говореше със завидно самодоволство, чувствайки че има истинско преимущество пред останалите и че всеки я харесва. После вратата се отвори и бе анонсирана Мис Шейл. Спирайки по средата на изречението, Мей погледна новодошлата, убеди се, че тя е наистина Хилда Шейл, но това не я разконцентрира. Без да снижава гласа си, тя си довърши мисълта. Щерката на баронесата беше карала колело до града, което личеше от късата и поличка, лекото яке и кафявите обувки, прекрасно подчертаващи младото и стегнато тяло. Беше висока, силна девойка на 16, с открито лице и удивителна кестенява коса. Всичките и движения изразяваха здраве, поздрави с ръкостискане, прекоси стаята с достойнство и седна, кръстосвайки крака.

Отпървом нейната поява изненада Мис Рокет. Но когато след минута две домакинята я представи, Мис Шейл повдигна вежди, усмихна се на друга и само кимна в знак на поздрав, скоро Мей се окопити и направи същото.

— Колело ли карахте, Мис Шейл? — попита домакинята.

— Не! Факт е, че така и не можах да намеря време, за да се науча!

Дамата отбеляза, че в наши дни няма ни най-малко ограничение за карането на велосипед, докато Мис Шейл я прекъсна и с метален глас, показващ лека ирония изтъкна:

— Жалко, че машините са толкова скъпи! Толкова много хора не могат да си ги позволят! Чух, че има много оплаквания от това на село, ужасно, нали?

Мис Рокет остави думите да профучат покрай ушите и, направи силен опит да се концентрира. Искаше да каже нещо, но не намираше правилните думи, а и не беше сигурна в гласа си. Домакинята не разбра за кого персонално се отнася забележката на Мис Шейл, започна да говори за цените на велосипедите и останалите се включиха в разговора. Мис Мей се изяде от обрата на разговора. Тя счете, че не е добре ако си върне на субекти, пред които блести, стана и поиска да напусне.

— Трябва ли наистина да си ходите? — усети се съжаление от устата на домакинята.

— Страхувам се, че да! — каза, Мей, сравнявайки себе си с останалите и чувствайки, че не е съвсем на мястото си. — Времето ми е толкова кратко, а има толкова много хора, които бих желала да посетя.

След като излезе от къщата, в нея се пробуди гнева. Беше съвсем ясно, че Хилда Шейл ще им разкаже всичко. Тя им беше говорила за проблема с равенството, но въпреки всичко, мисълта я ужили. Наглостта на онова същество, със скритият намек за цената на велосипедите. Още по-страшното беше, че онази каза истината. Мей от толкова време искаше да си купи колело, но все не можеше да си го позволи! Вървейки по центъра на града, зяпаше гневно и не можеше да мисли за нищо друго, освен за унижението.

За нещастие, беше забравила за времето и накрая установи, че е изпуснала единствения влак за вкъщи. С такси щеше да е твърде скъпо и нямаше друг избор освен да извърви три-четири мили пешком. По залез, забързана, с мъчителни размишления, тя пристигна пред вратите на Хол, беше уморена, изпотена и нервирана. И точно когато ръката и достигна дръжката на вратата, чу силно бибипкане от велосипеден клаксон, на разстояние около 20 ярда зад нея някой крещеше императивно:

— Отворете портата, моля!

Мис Рокет се обърна и видя Хилда, да се хили и да чака да и направят път. Умишлено Мей избра другия вход и остави портата затворена.

Мис Шейл слезе от колелото, отвори си сама и се обърна към Мей (сега вече пред вратата на портиера) много ядосано:

— Не чу ли като ти казах да отвориш?

— Нямах и ни най-малка идея, че говорите на мен! — каза с достойнство Мис Рокет. — Мислех, че заповядахте на някой слуга наблизо.

Особена усмивчица изкриви пълните червени устни на Мис Шейл. Без да каже и думичка, тя слезе от колелото и продължи по алеята на Хол.

Мисис Рокет видя сблъсъка и чу разменените реплики, изпадна в ужас.

— За каква се мислиш, като се държиш така, Мей? Защо? Точно притичвах да отворя, видях че си там и разбира се реших, че ти ще отвориш. Вече за втори път Мис Шейл има причина да се оплаква от нас. Как може да се самозабравиш дотолкова, че да говориш и да се държиш така! Защо, трябва да си полудяла, дете мое!