Кръв
- Автор: Коннелли Майкл
- Серия: Тери Маккейлъб #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръв». Краткое содержание книги:
— Трябва да поговоря с теб по един въпрос.
— Няма проблем. Ще се видим след малко.
Няколко минути по-късно две сестри избутаха количката на Маккейлъб от лабораторията и я вкараха в асансьора. Мразеше да се отнасят с него като с инвалид. Можеше да върви сам, но правилникът го забраняваше. След сърдечна биопсия пациентът трябваше да лежи. Болниците имаха правилници. А „Сидър Сайни“ изглежда имаше повече от другите.
Откараха го в кардиологичното отделение на шестия етаж. Докато бутаха количката му по източния коридор, той мина покрай стаите на късметлиите и чакащите пациенти, получили нови сърца, или все още очакващи донори. Маккейлъб погледна през една отворена врата и видя на леглото малко момче, поставено на сърдечно-белодробен апарат. На стола от другата му страна седеше мъж в костюм и гледаше право към детето, но виждаше нещо друго. Маккейлъб извърна очи. Знаеше причината. Времето на момченцето изтичаше. Само апаратът щеше да го държи живо. Мъжът в костюма — бащата, предположи той — щеше да гледа със същото изражение и ковчега му.
Стигнаха в неговата стая. Преместиха го от количката върху леглото и го оставиха сам. Той се настрои за чакането. Фокс щеше да се появи най-малко след шест часа, едва след като успееше да вземе резултатите от кръвната му проба.
Беше се приготвил. Изтърканата кожена чанта, в която преди носеше компютъра и безбройните папки със случаите, върху които работеше, сега бе пълна със стари списания, запазени специално за деня на биопсията.
Два и половина часа по-късно Бони Фокс влезе в стаята. Маккейлъб отпусна броя на „Ремонт на яхти“, който четеше.
— Леле, колко си бърза.
— От лабораторията се бавят. Как се чувстваш?
— Сякаш някой два часа е притискал врата ми с крак.
— Ходи ли до лабораторията?
— Да.
— И какъв е резултатът?
— Всичко изглежда наред. Няма отрицателна реакция. Много се радвам. След някоя и друга седмица можем да намалим преднизона ти.
Тя разтвори лабораторните резултати върху масичката за храна до леглото и отново ги прегледа. Говореше за внимателно съчетаните лекарства, които Маккейлъб пиеше всяка сутрин и вечер. Когато ги брои за последен път, се оказа, че взима осемнайсет таблетки сутрин и шестнайсет вечер. Аптечката в яхтата не бе достатъчно голяма, за да побере всичките. Наложи се да използва един от шкафовете в предната каюта.
— Добре — отвърна той. — Уморих се да се бръсна по три пъти дневно.
Фокс сгъна резултатите и взе папката от масичката. После бързо прегледа списъка с въпроси, на които Маккейлъб трябваше да отговаря всеки път, когато дойдеше в болницата.
— Никаква треска?
— Не, никаква.
— И никаква диария.
— Не.
От постоянните й опявания знаеше, че треската и диарията са двата основни симптома за отхвърляне на трансплантирания орган. Мереше си температурата най-малко два пъти дневно и отчиташе кръвното налягане и пулса си.
— Жизнените функции изглеждат наред. Би ли се навел напред?
Тя остави папката. Затопли стетоскопа с дъх и преслуша сърцето му на три различни места на гърба му. Маккейлъб се отпусна назад и тя преслуша гърдите му. После му измери пулса на шията, като гледаше часовника си. Докато го правеше, беше съвсем близо до него. Използваше парфюм с дъх на портокалов цвят, който Маккейлъб винаги свързваше с по-възрастни жени. А Бони Фокс не бе възрастна. Той вдигна очи към нея и разгледа лицето й, докато лекарката следеше часовника си.
— Питала ли си се някога дали би трябвало да го правим? — попита Маккейлъб.
— Не говори.
Накрая тя премести пръсти на китката му и отново му измери пулса. След това дръпна маншета на апарата за кръвно налягане от стената, сложи го на ръката му и мълчаливо му премери кръвното.
— Добре — каза Бони, когато свърши.
— Добре — повтори той.
— Дали би трябвало да правим какво?
Точно в стила й — неочаквано да подновява прекъснат или забравен разговор. Рядко забравяше нещо. Бони Фокс беше дребна жена, приблизително на неговата възраст, с къса, преждевременно посивяла коса. Бялата й престилка висеше почти до глезените, защото бе предназначена за по-висок човек. На джоба на гърдите й беше избродирано очертание на сърдечно-белодробна система, нейната специалност като хирург. Когато идваше на срещите им, тя винаги бе делова. Около нея се носеше атмосфера на увереност и грижовност, съчетание, което рядко се срещаше при лекарите — а през последните години Маккейлъб беше виждал много лекари. Той отвръщаше на увереността и грижовността й. Харесваше я и й вярваше. Тайно се бе колебал дали някой ден ще остави живота си в ръцете на тази жена. Но колебанието бързо се разсея и го изпълни с чувство за вина. Когато настъпи време за трансплантацията, последното нещо пред очите му, преди да го упоят, беше нейното усмихнато лице. И тъкмо нейното усмихнато лице го върна обратно в света с ново сърце и нов живот.