Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
— Новобранец… спирай… иначе… лошо… ти се пише. Чуваш ли?… Новобранец…
Чувам естествено. Но не отговарям. Не искам да си нарушавам ритъма на дишане с безсмислени приказки. И съм решил, че може да пукна, но няма да спра.
Ефри не издържа. Пада по корем, разревава се като хлапе и започва да бие с юмруци земята. Изплюва някаква противна тревичка, която без да иска е захапал. Къде отиде величието, което го поставяше над нас, презрените? Правя още една обиколка и се срутвам до него.
Някои опитва да се засмее окуражаващо, но е зашамарен с реплика:
— К’во се хилиш бе, новобранец? М’рр-но!
Зяпачите се разотиват. Има тихо мърморене и подсмихване. Никакво чудо не е станало. Един рунд, погрешка е спечелен не от когото трябва. Но предстоят още толкова рундове…
Предполагам го знаете?… Това особено състояние… Привидно, нищо не се е променило. Всички разговарят нормално с теб, не те отделят от групата. Ти си един от всички. Бобче, от двете шепи бобени зърна. Но нещо е променено. Усещаш го по косите погледи, в които се чете какво ли не: съчувствие, насмешка, очакване — да видим какво ще се случи. Какво може да се случи?
Обядът привършва. Друг ефрейтор, не сутрешният, нарежда:
— За чиниите остават! На първо място Маратонецът. И още…
Ефрейтор Кузманов е красиво момче. По женски елегантно, с леко капризни, кестеняви очи. За такива очи момичетата дават… каквото им поискат… Кузманов знае, че е красив. И е на позиция. От висотата на положението си, той ме обзавежда с прякор. Какво пък, „Маратонец“ не звучи лошо.
Само че, аз вече знам и друго. Че тия, от групата на „…и още“ ще се сменят. Днес ще мият до побъркване, но утре ще мие някой друг. А Маратонецът ще мие чинии след обяд и след вечеря. Днес. А утре — след закуска, обяд и вечеря. Както и вдруги ден, по същата програма. До деня, в който наведе глава и се покае.
II. Разумна теория за откачалки
Съобразително погледнато, още след първото миене е време да последва покаянието, което пропуснах при бягането. Така показваш, че все пак си в състояние да правиш изводи. Направо е здравословно. От библейската притча се знае че овца, която се отлъчи от стадото, а после, разкаяна се върне, е ценен пример. Върнала се е при зобта. И внушава на другите овце мисълта за непротивене на стригането. Защото стригането и зобта са двете страни на едно и също явление: оцеляването по програма, заложена от друг. Този, другият, никога не споделя своята крайна идея. Стригането и подхранването са някакъв междинни етапи. Какво ще ги последва? — Само Бог знае, защото Той знае всичко… В по-модерна интерпретация, това е просто теорията за моркова и тоягата.
На срещуположния полюс на разкаянието е гордостта. Тя е порок! Част от същата библейска постановка.
Нима порочният човек може да бъде уважаван?!
Понеже съм непоследователен, през следващите дни избирам позиция между двата полюса. Мия по три пъти на ден чинии, без да давам вид, че преживявам нещо особено. През станалото време съм щатен вестоносец:
— Маратонец! Бегом при…, да му кажеш да…
Сутрин след закуска, бивам удостояван с велика чест. Пред всички ми задават един и същи въпрос:
— Маратонец! Имаш ли да кажеш нещо на ефрейтор Ефремов?
Нещото, което ми се иска да кажа е: „Ефремов е хлапе. Щом се разрева пред всички.“ Но това вече не е новина. Това би бил грешен отговор. Затова изтърсвам нещо друго. Например:
— Тъй вярно! Денят е хубав, нали ефрейтор Ефремов?
Знам, че и това е грешен отговор. Може ли да бъде хубав денят, в който ти предстои да киснеш в миялното? Заради неуцеления отговор, отново отивам при чиниите. А в свободното време съм щатен вестоносец. Тичам си.
Първите няколко дни това постоянно мачкане ме износва. Идва ми да се развикам. Да изкрещя: „Не е честно! Не е справедливо!“ Но знам предварително отговора: „Какво като не е честно и справедливо?! Това тук не е институт за благородни девици, а казарма…“
Една сутрин ротният командир се появява на закуската. За него знам, че е някакъв специалист, временно изпратен при нас до даване на клетвата. Усмихнат, вечно зает човек. Главнокомандващите се потъркват край него, като котараци. Профилактично. Зоната край крачолите му е недостъпна за някакъв бегач, щатен мияч на чинии. Но изглежда, нещо все пак е достигнало и до него. Тази сутрин, след въпроса, имам ли да кажа нещо на когото трябва, отговорът ми е: