Атентати, които трябваше да променят света
- Автор: Боровичка Вацлав Павел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Милушева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Атентати, които трябваше да променят света». Краткое содержание книги:
Добре подбраните и сполучливо описаните епизоди не само вълнуват читателя, но го и насочват към сериозни размисли.
Кризата е неизбежна. Помпей предлага на Сената да лиши Цезар от ръководство. Той обаче се защищава и настоява да му оставят поне два легиона, за да осигурява реда в завзетата територия. Сенатът отказва и Цезар прави съдбовната крачка. В 49 година пр.н.е. на брега на Рубикон той произнася своето прословуто „Жребият е хвърлен“, минава моста и с един легион потегля срещу Рим.
Помпей бяга от Рим и се мъчи да организира войска. Стратезите смятат, че се е впуснал в предварително загубена битка, и без малко да сгрешат. Започва четиригодишната гражданска война, която Цезар наистина не е желал, но в крайна сметка побеждава край гръцкия град Фарсал. Помпей търси спасение в Египет.
Птоломей XII не позволява на победения самовластник дори да слезе на брега. Изпраща срещу него кораб с убийци, които поднасят отрязаната му глава на Цезар, появил се край египетските брегове.
Цезар обаче сваля Птоломей XII, поставя на трона Клеопатра и нейния по-млад брат Птоломей XIII и намира дори време за любовен роман с нея.
Въпреки че все още трябва да воюва, все още да се справя с останалите тук-там привърженици на Помпей, в 45 г. пр.н.е. Цезар е вече абсолютен победител, увенчан с много лаври, всемогъщ владетел на Римската империя. Сенатът решава да го обожестви, като взема решение да се постави негова статуя сред паметниците на „защитниците на Рим“.
Римската република започва да се разпада. Тя не отговаря на интересите на управляващата класа — робовладелците. Класовите противоречия между богатите латифундиста и безправната беднота се задълбочават. Тогава едрите земевладелци, които държат властта, избират изпитания метод — диктатурата, — за да задушат недоволните гласове на експлоатираните.
Цезар е провъзгласен за диктатор, консул, върховен жрец (понтифекс максимус), цензор. Той държи в ръцете си армията, назначава висши чиновници, получава титлите „император“ и „баща на отечеството“. С една дума, няма почести и високи титли, които да не са му дадени.
Но все още не е монарх. И не е сигурно дали е искал въобще да става такъв.
До известно време Гай Юлий Цезар е могъл да си позволи всичко. На негова страна е било общественото мнение, но скоро започнал да губи позициите си. Сред народа се разнася мълвата, а и Светоний е отбелязал това в биографията на Цезар, че божественият Юлий „по време на пьрвото си консулство откраднал от Капитолия три хиляди фунта злато и го заместил със същото количество мед. От египетския Птоломей измъкнал над сто и петдесет тона сребро, крал и грабел, прелюбодейству-вал с жените на приятелите си, а не отбягвал и мъжете“.
Изведнъж Цезар се оказал с най-лоша репутация.
Светоний отбелязва:
„Повечето почетни звания приемал и присвоявал по настроение… В третото и четвъртото консулство управлявал формално… Със същото своеволие и противно на традицията назначил за много години магистрати, отредил консулски знаци на десет бивши претори, приел в сената граждани, получили неотдавна гражданско право, между тях някои полуварварски гали. Грижата за сеченето на монети и за държавните данъци възложил на свои роби.
Управлението и командуването на трите легиона, оставени в Александрия, поверил на любимеца си Руфион, син на негов либертин.“
Римляните, страстни почитатели на традициите, се почувствували може би най-много оскърбени от това, че Цезар не станал прав пред достопочтените сановници на града, дошли да му представят предложенията си за най-високи почести. С това хвърлил ръкавицата в лицето на честолюбивите римляни. Такава дързост Рим не можел да прости. Между това се носела и мълвата, може би съзнателно разпространявана, че Цезар не харесвал Рим, че, според него, градът не бил достатъчно представителен и затова се готвел да се премести в Александрия.
Да, Цезар наистина е бил надменен, но скоро той започва да губи и любовта на народа. Опозицията с всеки изминал ден расте. Отначало противниците се договарят, а след това се и организират. Водачите на заговора решават Цезар да бъде убит. Една от главните причини било уж намерението на Цезар да получи царската корона и да измени на републиканските принципи, с които римляните толкова са се гордеели.
Предизвикателството, отправено по повод на царската корона, е последната капка в преливащата чаша на търпението. Но дали Цезар наистина се е стремял към короната?
Фактите говорят, че той не е имал намерение да става монарх. Така например на 15 февруари 44 г. пр.н.е. след завръщането му от африканския поход римските вождове и цялата римска общественост му устройват ве-ликолепно триумфално посрещане. Цезар е на върха на своята слава и мощ. Тълпата ликувала, сановниците го поздравявали, робите се кланяли ниско в праха, жените и девойките припадали от удивление. Тогава някой от висшите сановници поставил на главата на Цезар корона с лавров венец — неочаквано и без обяснение, изненадващо и за самия Цезар.