Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
— Джак, никога не е подходящият момент.
— Добре, нека го кажа по следния начин: това е възможно най-лошият момент за такъв вид сериозни, емоционални разговори. Шест и половина сутринта в понеделник, след дълъг уикенд, и трябва да излизам за работа. Ако нямаш нищо против, през последните два дни имаше поне дузина случая, в които можеше да кажеш за какво става дума и тогава щях да се радвам да поговорим.
— О, глупости! Да си го кажем направо, ти никога не искаш да говорим за това. Джак, в сряда ставам на четиридесет и три. Четиридесет и три! Не мога да си позволя лукса да проявявам търпение. Не мога да те чакам да решиш какво искаш да правиш. Скоро ще вляза в критическата.
Джак се вгледа в синьо-зелените й очи. Беше ясно, че няма намерение да се примири лесно.
— Добре — каза той и издиша шумно, сякаш бе отстъпил. Отмести поглед надолу към босите си крака. — Какво ще кажеш да поговорим довечера, след вечеря?
— Искам да говорим сега! — натърти Лори последната дума. Тя се протегна и вдигна нагоре брадичката му — Агонизирах през цялата нощ, докато ти си спеше спокойно. Никакво отлагане повече!
— Лори, трябва да си взема душ. Казвам ти, в момента няма време за това.
— Обичам те, Джак. — Тя взе ръката му, за да го задържи. — Но се нуждая от повече. Искам да се омъжа и да имам деца. Искам да живея на някое по-хубаво място от това. — Тя отдръпна ръката си и направи кръг с нея да покаже лющещата се боя, голите крушки, леглото без табла, двете нощни шкафчета, които представляваха празни дървени каси от винени бутилки, изправени отстрани и тясното бюро. — Не държа да е Тадж Махал, но това тук е абсурдно.
— А аз през всичкото това време съм си мислил, че четири звезди са ти били напълно достатъчни.
— Спести си сарказма, ако обичаш — озъби му се тя. — Малко лукс не би навредил, като се има предвид колко тежка е работата ни. Но не това е въпросът. Връзката ни, както изглежда, те удовлетворява, но съвсем не е достатъчна за мен. Това е заключението.
— Отивам да си взема душ — обяви Джак.
Тя се усмихна горчиво:
— Добре. Вземи си душ.
Джак кимна и се приготви да каже нещо, но промени мнението си. Обърна се и изчезна в банята, оставяйки вратата открехната. Миг по-късно се чу пускането на душа и звукът на шуртяща вода по завесата.
Тя издиша. Трепереше от изтощение и емоционален стрес, но бе горда от себе си, че не пророни и една сълза. Мразеше, когато плаче в подобни ситуации. Представа нямаше как бе успяла да се сдържи сега, но беше доволна. Сълзите никога не помагаха, по-скоро я поставяха в неизгодна позиция.
След като навлече един халат, тя влезе в килера за куфара си. Конфронтацията с Джак я беше облекчила. Като отговаряше точно както тя беше очаквала той само я улесни да направи онова, което бе решила преди събуждането му. Отвори определените за нея чекмеджета на скрина и започна да вади нещата си и да ги опакова. Вече приключваше, когато чу душа да спира и миг по-късно на прага застана Джак, който енергично попиваше водата от косата си. Когато погледна към Лори и куфара, той спря рязко.
— Какво правиш, по дяволите?
— Мисля, че е съвсем ясно какво правя — отвърна тя. Известно време той не каза нищо, просто я гледаше как продължава да подрежда багажа си.
— Отиваш твърде далеч — произнесе той най-накрая. — Не бива да си тръгваш.
— Аз пък мисля да го направя — отвърна тя, без да го поглежда.
— Чудесно! — В гласа му се прокрадна остра нотка. Той се затътри назад, като продължаваше да се бърше.
Изчака го да излезе от банята и влезе вътре. Преднамерено подчертано заключи вратата, въпреки, че обикновено я оставяше отворена. Вече напълно облечена и готова, се отправи към кухнята и се присъедини към Джак, който закусваше студени мюсли и плод. Никой от тях не си даде труд да сяда на пластмасовите столове. И двамата бяха вежливи и единствените думи, които размениха бяха „извинявай“ или „съжалявам“, докато обикаляха около хладилника. Заради тясното помещение бе невъзможно да се разминат, без да се докосват.
В седем бяха готови за излизане. Лори напъха козметиката си в куфара и затвори капака. Когато го занесе в дневната, видя, че Джак вдига велосипеда си от рамката на стената.
— Не се каниш да ходиш с това нещо на работа, нали? — попита тя. Преди да започнат да живеят заедно, Джак често използваше колелото, за да се придвижва. Това винаги я бе ужасявало и я караше да се притеснява, че някой ден ще влезе в моргата „с краката напред“.
— Е, както изглежда, ще се връщам сам в палата си.