Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
— Ако нямаш нищо против, бих искал да поема и двойното самоубийство.
— Ще впиша името ти — обеща Рива.
3.
— Да направим така — предложи Лори, — ще ви се обадя веднага щом приключа, за да ви кажа какво съм намерила. Знам, че това няма да върне сина ви, но може би ще се почувствате по-добре, ако знаете какво се е случило и особено, ако има как да предпазите друг от подобна трагедия. В случай, че аутопсията не ни даде никакъв отговор, ще направя микроскопски анализ, който ще ни даде окончателните отговори.
Лори знаеше, че предложението й излиза от обичайната практика и че заобикалянето на госпожица Донатело от офиса за връзки с обществеността ще ядоса Бингъм и Калвин, и двамата педантично спазващи правилата, ако това стигне до тях. Но тя усещаше, че случаят Макгилън ще оправдае нарушаването на протокола.
От разговора с двамата родители бе разбрала, че Шон Макгилън старши е пенсиониран лекар с дългогодишна медицинска практика на интернист в окръг Уестчестър. Съпругата му Джудит бе работила като медицинска сестра в кабинета му. Станаха й симпатични още от самото начало.
— Обещавам да ви държа в течение — продължи Лори, надявайки се уверението й да ги накара да се приберат вкъщи. Бяха в патологията от часове и изглеждаха изтощени до смърт. Тя отново погледна към тълпата репортери в приемната и макар че се опитваше да ги игнорира, до слуха й достигаха одобрителните възгласи при появата на чашите с кафе и поничките. Потръпна. Сигурно на двамата старци бе трудно до чуват шегите и закачките, докато преживяват личната си трагедия.
— Просто не е честно, че не аз, а той лежи на долния етаж в хладилната камера — каза д-р Макгилън и тъжно поклати глава. — Достатъчно поживях, наближавам седемдесет. Имам два байпаса и висок холестерол. Аз трябваше да съм долу, не Шон. В това няма смисъл, той винаги е бил здрав, освен това няма и трийсет години.
— Холестеролът му висок ли беше? — попита Лори. Джанис не бе казала и дума.
— Изобщо не — каза д-р Макгилън. — Знам, че преди си правеше всяка година изследвания. А след като юридическата му фирма сключи договор с „АмериКеър“, които изискват ежегоден профилактичен преглед, съм сигурен, че е продължил да го прави.
Лори погледна часовника си и вдигна глава. Възрастните хора седяха на пластмасовата пейка, стиснали в ръце снимките на мъртвия си син. Дъждът продължаваше да облива прозореца.
Проблемът за Лори беше, че е организационно защитена от емоционалната страна на смъртта и затова имаше ограничен опит. Общуването с опечалените семейства, както и помощта при идентифицирането на труповете се правеше от други. А тя бе предпазена и от своего рода академична дистанция. Като съдебен патолог гледаше на смъртта като на мистерия, която трябва да бъде разрешена, за да помогне на живота. Съществуваше и факторът приспособяване. Макар за повечето хора смъртта да бе нещо извънредно, тя я гледаше всеки ден.
— Синът ни щеше да се жени през пролетта — произнесе внезапно госпожа Макгилън. Не беше отваряла уста, откакто Лори се бе представила преди четиридесетина минути. — Надявахме се да станем баба и дядо.
Лори кимна. Споменаването на деца докосна чувствителна струна в душата й. Тя се опита да измисли нещо в отговор, но д-р Макгилън внезапно се изправи. Хвана ръката на съпругата си и й помогна да стане.
— Сигурен съм, че д-р Монтгомъри трябва вече да тръгва — каза той, кимна към нея и прибра снимките. — По-добре наистина да се прибираме. Да оставим Шон на грижите й. — После извади от джоба си листче и химикал, написа нещо и го подаде на Лори. — Това е телефонът ми. Ще чакам да се обадите. И дано да е по-скоро.
Изненадана и облекчена от развоя на събитията, Лори се изправи и взе листа.
— Ще ви се обадя веднага щом мога.
— Грижете се добре за момчето ни — каза мъжът. — Той ни беше единствен. — След което се обърна, отвори вратата към приемната и побутна жена си напред към групата репортери.
Възцари се очаквателна тишина. Всички очи се обърнаха към тях. Когато наближиха външната врата, някой се провикна:
— От семейството на Кромуел ли сте?
Д-р Макгилън безмълвно поклати глава, без да намалява крачка.
— Имате ли отношение към случая със задържаните полицаи? — обади се друг глас.
Възрастният мъж отново поклати глава.
Вниманието се прехвърли към Лори. Някои разпознаха в нея съдебния медик и въпросите заваляха.
Първоначално тя игнорира репортерите и продължи напред, виждайки как семейство Макгилън излизат от Патологическия център. Едва тогава се огледа наоколо.