Човекът вълк

Лорънс не викаше и не приплакваше. Говореше с нежност на черепа и всички в театъра се бяха навели напред, за да участват в този личен разговор, изцяло в плен на тихите думи на принца на Дания. За тълпата в залата това не беше Лорънс Толбът, американският актьор, а самият Хамлет. Жив и реален човек, чиито присмехулни думи бяха ясно доказателство за болката, която терзаеше неспокойната му душа.

Изключение правеше само един добре облечен простак, за когото Шекспир беше досада, а пиесата му мъчение. Още преди Хамлет и Хорацио да се бяха залутали из гробището, човекът се беше унесъл, климайки, в сън и сега шумното му хъркане подкопаваше ефекта на прочутия епизод.

Но Лорънс беше твърде опитен актьор, за да позволи на един глупак да го смути. Той подхвърли черепа в скута на спящия и продължи монолога си, сякаш това беше част от действието. Черепът се приземи в чувствителната мекота, мъжът подскочи от мястото си, пламнал от срам, и тълпата избухна в задружен смях.

— Хайде, изтичай в спалнята на прекрасната дама — продължи Лорънс, привличайки отново всички погледи към средата на сцената — и й кажи, че ако ще да си слага и цял пръст белило, пак накрая ще стане като тебе.

Лорънс носеше костюм от тъмно кадифе и риза на дипли, разкопчана до средата на гърдите. Къдравата му коса беше черна като катран и обрамчваше лице, което беше едновременно грубо, замислено, гневно и красиво. „Брутално красиво“, както беше писал един театрален критик в „Таймс“. Знаеше, че всички в залата бяха прочели тази рецензия и повече от половината бяха тук именно заради нея. Той пристъпи по-близо към светлините на рампата и видя редиците лица, бледи като луна, които, вдигнати към него, го следяха неотлъчно е очи. Откритото обожание върху лицата на жените разпали огньове в кръвта му, но тяхната еднаквост — пуста, безизразна и непонятна — го накара да се почувства празен и потиснат.

Пълните му устни се свиха в презрителна гримаса, но тя беше изтълкувана като усмивка и аплодисментите заприиждаха към него на вълни.