Глинената маймуна
- Автор: Фримен Ричард Остин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиана Цветкова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Глинената маймуна». Краткое содержание книги:
Той спря на няколко крачки от мястото, където лежеше раненият, и от него веднага изскочиха няколко души, между които един полицейски инспектор и полицаят, който бе тръгнал с Кемпстър. Инспекторът ме поздрави учтиво и като гледаше лежащия си подчинен с голяма загриженост, ми зададе няколко въпроса, докато двама униформени мъже извадиха носилка и я поставиха до ранения. Помогнах им да го положат в носилката и да го настанят в линейката. След това се качих и аз, докато обръщаха колата, а инспекторът дойде, за да погледне още веднъж пострадалия.
— Няма да дойда с вас, докторе — каза той. — Имам на разположение взвод полицаи със силни фенери, ще претърсим гората.
— Но човекът почти сигурно е изчезнал с моето колело — казах аз.
— Знам — отговори той. — Ние няма да търсим него. Трябва ми палката на тоя нещастник. Ако крадецът е успял да му я измъкне от ръцете, по нея сигурно ще има отпечатъци. Във всеки случай надявам се да е така, защото това е единствената ни възможност да го идентифицираме.
И тъй като линейката бе готова за тръгване, той се обърна и докато се движехме към коларския път, видях го да влиза заедно с полицая и трима цивилни в гората, която бе осветена от фенерите на петимата с ярка, почти дневна светлина.
Излязохме на пътя и линейката за кратко време стигна до болницата. И все пак пътуването не беше продължило малко. Когато носилката бе внесена в кабинета за спешни случаи и поставена на масата, още първият тревожен поглед показа, че мъждукащата свещ на живота му е угаснала. Хирургът, повикан по телефона, напразно мереше пулса и прислушваше сърцето. Горкият полицай Мърей — това бе името му — бе изпълнил последния си служебен дълг.
— Лоша работа — каза хирургът, като остави слушалката и прокара пръст по вдлъбнатината на черепа на мъртвия, — но се съмнявам, че щяхме да направим нещо, дори да го бяхте докарали жив. Ударът е бил страхотен. Другият е постъпил глупаво, като е ударил толкова силно, защото сега ще бъде обвинен в предумишлено убийство — разбира се, ако го хванат. Надявам се, че ще го хванат.
— И аз също, но се съмнявам, че ще успеят. Изглежда, е намерил колелото ми и е избягал с него, а сигурно и никой не го е видял отблизо, за да го разпознае.
— Хм — изсумтя хирургът. — Жалко! Ама и вие нямате късмет, макар да съм сигурен, че ще ви върнат колелото. Междувременно бих могъл да ви закарам с колата си.
С радост се съгласих и като погледнахме за последен път мъртвия полицай, излязохме заедно, за да се приберем всеки у дома си.
Глава втора
Съдебното разследване
На четвъртия ден след моето приключение получих призовка да присъствам на съдебното разследване — което бе поотложено, за да може полицията да събере всички възможни факти — и своевременно се явих в малката зала на кметството, където се водеше разследването. Когато влязох, уводната част беше свършила, но бях тъкмо навреме за встъпителната реч на съдия-следователя, отправена към съдебните заседатели. Тя бе съвсем кратка и не съдържаше нищо повече от неговото предварително обявено намерение да изслуша показанията според хронологичния им ред — което ми се стори много разумно, — тъй като трагедията щеше да се разкрие постепенно. Пръв беше мистър Артър Кемпстър, който по молба на следователя започна да разказва за известните нему събития.
— Аз съм търговец на диаманти, имам кантора в Хатън Гардън и частно жилище в Хоторнс, Нюингстед. В петък, шестнайсети септември, се завърнах от Холандия и от Харидж пристигнах направо в Хоторнс. В Амстердам купих пратка диаманти — бяха в книжен пакет, сложих ги във вътрешния джоб на жилетката си, когато пристигнах съвсем навреме за вечеря. След като вечерях, отидох в кабинета си да разгледам диамантите и да ги претегля на специалните везни, които имам за целта. Когато свърших с тегленето и ги разгледах един по един, прибрах везните и потърсих лупата, с която обикновено проверявам как са шлифовани камъните. Но не можах да я намеря. Спомних си, че съм я използувал в трапезарията, която е до кабинета ми, затова отидох да проверя дали не е там. Скоро я намерих и се върнах в кабинета. Но когато се приближих до масата, на която бях оставил диамантите, за мое учудване видях, че са изчезнали. Тъй като никой не би могъл да влезе в кабинета през вратата, погледнах към прозореца — видях, че е отворен, макар да беше затворен, когато отидох в столовата.