Неочакваният гост
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Десислава Главева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Неочакваният гост». Краткое содержание книги:
— Не зная за какво говорите — отвърна му Лора.
— Вие не сте глупава жена — каза Старкуедър, като я погледна. — Дори и да бяхте наследили парите му, при доживотен затвор те едва ли щяха да са ви от полза.
Той се разположи удобно на креслото и додаде:
— Да предположим, че не бях почукал тази вечер на вратата. Какво щяхте да сторите?
— Има ли значение?
— Може би не… но ми е интересно. Каква история щяхте да скалъпите, ако не бях нахълтал и не ви бях хванал тук, на местопрестъплението? Щяхте ли да кажете, че е било нещастен случай? Или пък самоубийство?
— Не зная — извика Лора. Гласът й прозвуча отчаяно. Прекоси стаята и отиде до канапето, където седна, избягвайки погледа на Старкуедър. — Нямам представа — добави после тя. — Казвам ви, че… че нямах време да мисля.
— Така е — съгласи се той. — Навярно е така… не смятам, че е било предумишлено убийство. Според мен сте действали импулсивно. Всъщност, мисля, че най-вероятно е станало заради нещо, което вашият съпруг е казал. Така ли беше?
— Уверявам ви, че това вече няма значение — отвърна Лора.
— Какво ви каза той? — настоя Старкуедър. — Какво?
Лора го изгледа непоколебимо.
— Това е нещо, което никой никога няма да узнае — заяви тя.
Старкуедър отиде до канапето и застана зад нея.
— В съда ще ви попитат — осведоми я той.
Лицето й придоби сурово изражение, когато отвърна:
— Но няма да отговоря. Не могат да ме принудят да го сторя.
— Ала адвокатът ви ще трябва да знае — каза Старкуедър. Той се наведе над канапето, погледна я сериозно и продължи: — Това може да промени всичко.
Лора се обърна с лице към него.
— О, не разбирате ли? — извика тя. — Не разбирате ли? Аз не храня никаква надежда. Готова съм за най-лошото.
— Какво? Само защото влязох през онази врата? Ако не бях…
— Но влязохте! — прекъсна го Лора.
— Да, влязох — съгласи се той. — И следователно с вас е свършено? Така ли мислите?
Тя не отговори.
— Вземете — каза той, подавайки й цигара, а после взе една и за себе си. — Добре, нека сега се върнем малко назад. Вие мразите съпруга си от много отдавна и тази вечер той ви е казал нещо, което ви е накарало да прехвърлите границата. Грабвате пистолета, който се е намирал наблизо… — Внезапно той спря, втренчил поглед в пистолета на масата. — Защо все пак съпругът ви е държал оръжие до себе си? Не е съвсем обичайно.
— О, това ли? — рече Лора. — За да стреля по котките.
Старкуедър изненадано я погледна.
— По котките ли? — попита той.
— Е, предполагам, че ще ми се наложи да ви обясня някои неща — отвърна Лора примирено.
Глава трета
Старкуедър я изгледа леко слисан.
— Е? — подкани я той.
Лора пое дълбоко дъх. После, гледайки право пред себе си, започна да разказва:
— Ричард беше ловец на едър дивеч — рече тя. — Именно по такъв повод се срещнахме за първи път, в Кения. Тогава той беше съвсем друг. Или навярно добрите му качества се виждаха, а лошите — не. И знаете ли, той наистина имаше добри качества. Великодушие и смелост. Изключителна смелост. Много се харесваше на жените.
Внезапно тя вдигна глава, сякаш едва сега осъзна, че Старкуедър е в стаята. Отвръщайки на нейния поглед, той й подаде огънче със запалката си, а после запали и своята цигара.
— Продължете — подкани я той след това.
— Оженихме се малко след като се запознахме — продължи Лора. — След което две години по-късно му се случи ужасно нещастие — нападна го лъв. Изкара късмет, че оцеля, но оттогава остана инвалид, без да може да ходи. — Тя се облегна назад, очевидно поуспокоена, а Старкуедър седна върху една табуретка за крака с лице към нея.
Лора дръпна от цигарата си и пое дълбоко дима.
— Казват, че нещастието прави човека по-добър — каза тя. — Но при него не стана така. Вместо това то разви всичките му лоши черти. Той стана отмъстителен, разви склонност към садизъм, започна да пие твърде много. Направи невъзможен живота на всички в този дом, а ние го търпяхме, защото… е, нали знаете какво казват хората: „Толкова е тъжно, че бедният Ричард остана инвалид!“ Разбира се, ние не трябваше да го толерираме толкова. Сега вече разбирам това. Така само го насърчавахме да се мисли за по-различен от другите хора, а също и че може да прави каквото си поиска, без да му бъде търсена отговорност.