Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Какъв тогава е препоръчаният от вас, сър професор, метод?
— Прост като фасул. Правиш точно обратното. Не обираш банка, ако са те задържали или регистрирали за нещо. И никакви съдружници — правиш го сам и не казваш на никого. Забравяш за женските. И не харчиш. Скриваш плячката някъде, ако трябва — за няколко години. И едва след като ти потрябва да имаш пари у себе си, почваш малко по малко да дърпаш и да инвестираш. Никакво показно харчене.
— Ами ако го разпознаят крадеца?
— Кой ще ти го познае, ако има маска на лицето и не говори? Не си ли чел свидетелски показания? Откачена работа. Моят приятел полицаят разправя, че колчем го слагали в редицата за разпознаване, сума ти пъти него го посочвали. Да ми изсъхнат очите, ако не е тоя, разправяли. За долар и половина — толкова.
Итън бръкна в джоба си.
— Ще ти остана длъжник.
— Ще си го взема под формата на сандвичи — отвърна Джои.
Двамата прекосиха главната и навлязоха в тясната уличка, излизаща под прав ъгъл от нея. Джои влезе във „Фърст Нашънъл Банк“ през задния вход от неговата страна на уличката, а Итън отключи отсрещната задна врата на „Маруло: плодове и бакалски деликатеси“ на отсрещната страна.
— С шунка и кашкавал ли? — провикна се.
— И с ръжен хляб, с маруля и майонеза.
В склада, който гледаше към уличката, се процеждаше слаба светлина, посивяла от прашния прозорец с решетка. Итън поспря в сумрачното помещение, чиито лавици до тавана бяха пълни с кашони и каси консервирани плодове, зеленчуци, риба, меса и сирена. Подуши за мишки сред изначалните миризми на брашно, сушен боб и грах, хартиено-мастиления аромат на опаковките с корнфлейкс, плътната вкиснатост от сирената и саламите, вонята на шунка и бекон и ферментиращите обрезки от зеле, маруля и зеленище на ряпа от сребристите кофи за боклук до задната врата. Едва след като не долови ръждивия мускус от мишки, отвори повторно входа към уличката и изтъркаля боклукчийските кофи навън. Някаква сива котка направи опит да се шмугне в склада, но успя да я прогони.
— Само ти липсваш — рече на животното. — За котараците има безплатни мишки и плъхове, ама ти само от саламите искаш да гризеш. Чупка! Не ме ли чу — чупка! — Приседналата котка ближеше извита розова лапичка, но след второто „чупка“ си вдигна чукалата и издрапа по тарабите зад банката. — Я, каква вълшебна думичка — каза на глас Итън. Върна се в склада и затвори вратата след себе си.
Сега през прашното помещение до крилатата врата към бакалницата — но като минаваше покрай кабинката на тоалетната чу шепота на църцореща вода. Отвори шперплатовата врата, запали лампата и пусна сифона. После отвори широко голямата врата с прозорче от армирано стъкло и ритна отдолу й дървения клин, та да не се затваря.
От спуснатите зад големите витрини завеси магазинът изглеждаше зеленикав. И пак стелажи до тавана, подредени старателно с бляскави храни в консерви и буркани — истинска библиотека за стомаха. От едната страна: тезгях, каса, торбички, връв и онова славно устройство от неръждавейка и бял емайл — хладилният шкаф, в който компресорът си шепнеше нещо. Итън щракна ключ и окъпа студените колбаси, сирена, наденици, котлети, пържоли и риба в студено синкаво неоново сияние. Магазинът се изпълни с отразена катедрална светлина — разсеяна светлина, като в катедралата в Шартр. Итън се спря възхитен пред органовите тръби от доматени консерви, параклисите от горчица и маслини и стоте овални гробници със сардела.
— Умилуй и помилуй — нададе носово песнопение. — Во имя овца и мисирка и светулка куха, Господи… а-а-ми-и-н. — А вътрешно чу гласа на жена си: „Стига си се правил на палячо, пък и можеш да обидиш някого. Не върви да обиждаш хората.“
Продавач в бакалница — в бакалницата на Маруло — женен мъж с две прекрасни дечица. Кога е оставал сам, кога ще може да е сам? Клиенти по цял ден, а вечер — жената и децата.
— Само в тоалетната — каза Итън на глас. И то точно сега, преди да е отворил шлюза. О! Сумрачни, миризливи, вонливи, щурави минути — дрисливо-чудни минути. — Че чии чувства мога да засегна, бонбонче? — рече на жена си. — Тук няма никой, още по-малко нечии чувства. Сам-саменичък съм с умилуй и помилуй дотогава… докато не отворя проклетия главен вход.