Неморално предложение
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Щилиян Карастойков
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Неморално предложение». Краткое содержание книги:
Поради това на Фриц му хрумва откачена идея: той сключва облог, че временна размяна на съпругите би решила всичко!
Мечтателната Оливия трябва да се премести при Оливер в шикозния му апартамент в центъра, а амбициозната Евелин трябва да се нанесе при Щефан в неговата позанемарена къща извън града. На пръв поглед абсурден план, който децата му едва ли биха приели, но Фриц предлага пари. Много, много пари…
И шеметната игра с размяната на партньорите започва, а заплетените ситуации са сякаш предварително заложени.
Е, но затова пък доказах, че не съм туткава.
Глава 2
За разлика от нашата къща, къщата на свекър ми беше в безупречно състояние. Една розова вила в стил сладкарница с много еркери, кръгли прозорчета, кулички и като за капак две дебелички, палаво хилещи се ангелчета над входната врата. Вилата не беше антика, просто през шейсетте беше построена за директора на местната спестовна каса, който, както по-късно стана ясно, беше присвоил парите за пищния строеж. Но вместо в затвора директорът попаднал в психиатрична клиника, което изобщо не учудваше свекъра ми. „Това, че е бил пълен ку-ку, си личи по откачената му къща“ — обичаше да казва той. Моята свекърва обаче настояла да купят къщата, когато била обявена на търг. Трябва да се отбележи, че това е един от редките случаи, в които тя е успяла да наложи волята си. Откачена или не, това бе една чудесна къща, в която да се отгледат много деца и да се посрещат много гости. Свекър ми не можеше да я понася и я наричаше „отвратителната и безвкусна марципанова сватбена торта, в която съм принуден да живея“. По някаква необяснима причина обаче старият скъперник задържа „сватбената торта“, въпреки че за сам човек беше прекалено голяма, а поддръжката й струваше много повече, отколкото той бе готов да плаща.
Както всяка неделя се беше събрало цялото семейство на Щефан. По-малката му сестра Катинка (в пастелно розово, в същия тон като къщата) стоеше в кухнята и се беше концентрирала върху аранжирането на нарязани колбасчета в една чиния. През това време децата й се опитваха да се покатерят върху свекър ми, който като айсберг седеше в любимото си кресло и четеше неделния вестник.
Децата се казваха Тил, Лея и Ян. Въпреки че имената бяха кратки и лесно запомнящи се, дядо им ги наричаше просто „този“, „оная“ и „онзи“, ако изобщо ги споменеше.
Както винаги свекър ми игнорираше гостите си колкото е възможно по-дълго. Освен със семейството си, поддържаше контакт и с група възрастни господа, негови връстници, които Щефан обичаше да нарича „Клубът на стиснатите кандидат покойници“. Предполагах, че играеха карти, пиеха отлежало вино от Асбах и се перчеха един пред друг с многото нули на банковите си сметки. Но Щефан смяташе, че бившите директори, шефове на болници и фирмени босове се събираха на конспиративни срещи, за да открият начини и средства за преодоляване на скуката в пенсионна възраст, по възможност, без да се налага да харчат пари.
— Просто им липсва, че сега няма кого да командват и тероризират — казваше той. — Особено на баща ми.
— Е, ние нали сме за това — отвръщах аз.
— Той и преди ни командореше — допълваше Щефан.
И беше прав. Баща му беше роденият диктатор. И в обидите си го биваше. Всъщност само един-единствен път ми беше казал нещо мило, което в крайна сметка пак бе обидно. В деня на сватбата ни с Щефан дойде при мен и с пресилена усмивка ме целуна по лявата и дясната буза. Тогава ми каза:
— Сега, когато мандалото вече хлопна, мога да ти кажа добре дошла в нашето семейство. Моя скъпа а-а-а… тази… а-а-а… дъще… а-а-а Олга, и въпреки че не си подходящата съпруга за Щефан, мога да го разбера. Имаш удивително много дърва пред колибката. Доколкото мога да видя… — при което впери ококорен поглед в деколтето ми — … са колосално добре подредени, супер качество… мда.
— Не знаех, че си такъв експерт по дървения материал, Фриц — отговорих колебливо. — Между другото, се казвам Оливия, а не Олга.
— Изобщо не мога да помня имена — отговори ми той и ако не ме лъже паметта, оттогава ме наричаше просто „снахо“ или „тази“.
Всъщност донякъде трябва да съм благодарна, че той не сподели мнението си за дървата пред колибката ми в речта си пред присъстващите. Смятам, че и за двама ни щеше да е неловко.
За щастие, оттогава не сме говорили за дърва. И повече никакви комплименти не ми е правил.
— Здравей, Фриц — казах аз.
Разбира се, не очаквах отговор, защото обикновено не отговаряше на поздравите ни. Чак когато седнехме на масата, щеше да благоволи да разговаря с нас и това, ако ме питате, пак беше прекалено рано.
Децата обаче не обръщаха внимание на скованото му изражение.
— Дядо, дядо, ще ни прочетеш ли някоя приказка?