Тайна идентичност
- Автор: Хапка Кэти
- Серия: Изгубени (Lost) #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Труд“
- ISBN: 978-954-528-653-7
- Переводчик: Марина Бенева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Тайна идентичност». Краткое содержание книги:
„Искаш ли да узнаеш една тайна?“
Има неща, които никой не знае за Декстър Крос. Приятелите му вярват, че е един от тях — разглезено богаташко синче, което профуква с удоволствие състоянието на родителите си. Никой не знае, че Декстър живее два живота, докато съдбоносно пътешествие до Австралия не разкрива тайната му!
Съкрушен, Декстър се качва на Полет 815 от Сидни, решен да се върне вкъщи и да продължи живота си. Самолетът обаче не достига крайната си цел, а се разбива, захвърляйки оцелелите на самотен остров, на който Декстър е принуден да вземе решението на живота си.
Изправен пред предизвикателствата на атмосферните условия, заобиколен от непознати, без храна и вода, Декстър е объркан и отново започва с лъжите.
Но Крос не е единственият лъжец. И скоро разбира, че колкото и опасни да са неизвестностите на острова, няма нищо по-страшно от тайните на неговите нови обитатели…
Зак изсумтя през смях.
— Не бе, човече. Декс сигурно ще си купува кола. Всички знаем, че не може да си позволи истинска, но чух, че пластмасовите коли на Барби са адски евтини.
— Е, ти ги разбираш тия работи, нали, Зак? — Джена явно беше отегчена. — Хайде, свършихте ли да дразните задръстеняка? — високомерните й сиво-зелени очи бързо измериха Декстър. — Да си вземем по една сода и да се махаме. Тук е тъпо.
Дарил я сграбчи в импулсивна мечешка прегръдка и шумно я млясна по бузата.
— Спокойно, скъпа. С Декстър само си говорим.
— Ох! — Тя го отблъсна и избърса бузата си. — Кога ще пораснеш?
— А! Ето къде сте били! Да не се опитвате да се отървете от мен?
Декстър отмести поглед и видя към тях да идва друго момиче. Тя беше красива — стройна и руса, с ангелска усмивка и весели сини очи.
— Извинявай, Крис — отвърна Джена. — Мислех, че идваш след нас.
— Няма нищо — новодошлата видя, че Декстър я гледа, и го дари с лъчезарна усмивка. — Ей, Декстър, как си?
— Добре — пресипнало отвърна той, изведнъж остро осъзнал колко са износени дрехите му и каква количка, пълна с евтини боклуци, стои пред него. Падаше си по това момиче от години, но никога не беше направил нещо. Момичета като Кристин Вандевер просто не си падаха по момчета като него — момчета без пари, без кола, без приятели, без перспективи.
Ако само не беше такова момче… Декстър мигновено потъна в мечтата, която твореше в часовете по биология, загледан в русата коса на Кристин. В мечтата си той беше напълно различен човек, един вид Супер Декстър — хубав, уверен, неустоим за жените, несметно богат, остроумен, изоставил жалкото си съществуване далеч, далеч зад гърба си…
— Е, какво правиш тук, малък Декси? — процеди се гласът на Дарил през бляна му. — Да не помагаш на дебелата си леля да си купи супер здрави превръзки от най-големия размер?
Цялото тяло на Декстър се изпъна и той сви ръце в юмруци. Обикновено търпеше подигравките на другите момчета. Беше свикнал. Но да бъде унижаван пред Кристин — това събуди в него желание да направи самодоволната физиономия на Дарил на кайма.
Но не я направи. Първо, той щеше да е онзи, който щеше да бъде направен на кайма, а не големият мускулест Дарил. Освен това просто не беше такъв тип. Конфронтацията не беше в стила му. Беше по-лесно да остави нещата да вървят по естествения си път.
— Няма значение — Джена дръпна фланелката на Дарил. — Хайде! Умирам от скука!
— Добре, добре! Престани да мрънкаш, жено! — но Дарил я остави да го дърпа по пътеката. Другите двама тръгнаха след тях. Само Кристин остана, колкото да помаха на Декстър.
— Ще се видим в часа по биология.
— Добре — дрезгаво отвърна той в неуспешен опит да прозвучи весело и небрежно. — Ще се видим по биология.
Той я гледа, докато тя не се скри зад ъгъла. След това Декстър въздъхна и затвори очи. Цялото му тяло се отпусна. Той се облегна на дръжката на пазарската количка. Защо изобщо си правеше труда? Момиче като нея никога нямаше да види в него нещо повече от скромно, загубено, бедно момче, което седи зад нея в часа по биология. Никога, никога, никога. Трябваше да го приеме и да снижи летвата…
БУМ!
Внезапната какофония от съседната пътека го извади от унеса му. Като че целият магазин се бе срутил.
Декстър остави количката и забърза да види какво беше станало. Той зави към съседната пътека и първото нещо, което видя, беше голям куп съборени стоки в големи цветни кутии. След това видя леля си в средата и ахна. Тя се беше проснала на пода като изтегнал се на брега тюлен, стенеше и се извиваше, и немощно се опитваше да махне няколко кутии от гърдите и корема си. Избелялата й домашна дреха се бе омотала около бедрата й разкриваше месестите й колене. Едната й обувка я нямаше.
— Лельо Пола! — извика Декстър и се спусна към нея.
Той коленичи до леля си, страхуваше се да погледне изкривеното й стенещо лице. Вместо това погледна една от кутиите на пода. На нея имаше снимка на усмихнат заможен мъж с посребрени мустаци. Мъжът стоеше на палубата на луксозна яхта и приготвяше пържоли на преносим грил. Златните букви до него казваха, че това е главен готвач Крос, а надписът на кутията информираше, че в нея се съдържа една от прочутите му пържоли „Крос“ — като по телевизията, която може да се намери при най-добрите търговци на дребно. Декстър дълго се взира в снимката. Искаше му се да се пренесе на яхтата, където усмивката на главен готвач Крос го уверяваше, че животът е много по-приятен.