Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Божествена!
А с кого разговаряше Агнес Дейн, широко и благоразположено усмихната, очевидно заинтересувана, въпреки че очите й шареха във всички посоки, търсейки други лапнишарани? Със Стивън и Ник, двамата любители на седмото изкуство, които й бяха послужили за входен билет.
Ортанс устремно си проправи път през тълпата, добра се до групичката и се включи в разговора.
По-съедобният от двамата, Ник, тъкмо разказваше как представял модели на Еди Слиман на парижката Седмица на модата. Агнес Дейн го попита какво е мнението му за колекцията на Еди. Ник заяви, че спомените от ревюто му се губели, но за сметка на това отлично си спомнял мадамата, която оправил под стълбището на някакъв парижки бар.
Тримата се разсмяха, Ортанс се насили да им влезе в тона. Агнес извади маркер от мъничката си червена чантичка и написа името на бара на белите си кецове. Ортанс я наблюдаваше смаяна. Замисли се дали отдалеч изглеждаше, че и тя е част от смеещите се младежи, и за да разсее евентуалното съмнение, направи крачка напред.
Приближи се едно момиче, грабна чашата от ръцете на Ник и я пресуши на един дъх, след което се облегна на рамото на Агнес и изтърси:
— Жестоко съм вкисната! Адски вонящо парти! Само оръфляците остават през уикенда в Лондон! По-добре да бях заминала за провинцията! Тази коя е? — осведоми се тя, сочейки Ортанс с пръст, завършващ с лакиран в червено нокът.
Ортанс се представи, стараейки се да тушира френския си акцент.
— French! — попита новодошлата с потрес, разтворила устни като една горгона.
— В такъв случай трябва да познавате Еди Слиман? — попита Ник, опулил черните си очи.
Ортанс си спомни, че бе виждала снимката му в „Метро“ — излизаше от някакъв бар под ръка с Ейми Уайнхаус, нахлупил на главата си торбичка за повръщане.
— Хм… не! — запелтечи Ортанс, впечатлена от голобрадия Ник.
— О — отрони той разочаровано.
— Тогава за какво си французойка? — попита момичето с червените остри нокти, свивайки рамене. — Както и да е, в живота нищо не служи за нищо, просто трябва да изчакаме да мине времето, докато дойде смъртта… Дълго ли смяташ да стоиш тук, или ще отидем да се напиваме другаде, дарлинг? — обърна се тя към ослепителната Агнес, без да спира да смуче бира направо от шишето.
Ортанс не намери какво да й отговори и бясна на себе си, реши да се махне от това наистина вонящо място. Прибирам се, достатъчно търпях да ме тъпчат, ненавиждам островите, ненавиждам англичаните, ненавиждам Англия, ненавиждам кифличките, ненавиждам Търнър и късокраките остроноси кучета, и the fucking queen, ненавиждам статута на Ортанс Някоя си, искам да съм богата, прочута, шикарна, всички да се страхуват от мен и да ме мразят.
Влезе в стаята с палтата да си потърси своето. Повдигна едно, второ, трето, за миг се запита дали да не свие онова с марката на Майкъл Корс с яка от светла кожа, поколеба се и го остави. Прекалено рисковано… С тази тяхна мания да слагат камери навсякъде, можеха да я пипнат на излизане. В този град очите на камерите следят денонощно всяка твоя стъпка. Нетърпеливо мушна ръка в купчината дрехи и извика. Беше докоснала нечия хладна кожа. Нечие тяло се размърда, мърморейки недоволно. Под дрехите лежеше мъж. Сигурно е погълнал бъчва „Гинес“ или е изпушил цял сноп трева. Съботната вечер беше време на безкрайни запои и безпаметни наливания. Момичетата се клатушкаха в локви от бира, разголили задници в прашки, момчетата с чаши в ръка се опитваха да ги притиснат до някоя стена, преди да повърнат заедно. Трогателно! So crass, толкова отчайващо! Тя ощипа един черен ръкав и мъжът изръмжа. Изненадана, Ортанс застина на място — гласът й бе познат. Загреба по-надълбоко и стигна до Гари Уорд.
Лежеше скрит под многобройни пластове палта със слушалки на ушите и със затворени очи се наслаждаваше на музиката.
— Гари! — кресна тя. — Какво правиш тук?
Той свали слушалките и замаяно я погледна.
— Слушам великия Глен Гулд… Толкова е красиво, Ортанс, толкова е красиво. Начинът, по който изсвирва нотите, все едно са живи перли, и…