Императорът на тръните

Макин се появи с десетина от моите рицари през портата в края на гвардейската колона, след като бе придружил Харан през Ренарските планини. Ескортът бе изцяло символичен, защото никой с ума си и малцина не с ума си биха препречили пътя дори на една петдесетица от Златната гвардия, та какво остава за седем.

— Е, Миана, вярвам, разбираш защо се налага да те оставя, нищо че синът ми всеки миг ще се появи на бял свят. — Усетих го да рита под ръката ми. Миана се размърда на трона си. — Не мога да откажа на седем петдесетици.

— Една от седемте е за лорд Кеник между другото — каза тя.

— Кой? — попитах, просто за да я подразня.

— Понякога си мисля, че съжаляваш, задето направи Макин моя лорд на Кеник. — И ме стрелна с една от нацупените си физиономийки.

— Май и той съжалява. Едва ли е прекарал повече от месец там през последните две години. Но пък накара да пренесат хубавите мебели на барона в тукашните му покои.

Замълчахме. Гледахме как гвардията се намества в теснотията на предния двор.

Дисциплината им беше единствена по рода си. Дори кавалерията на дядовия ми Конски бряг приличаше на банда дрипльовци в сравнение със Златната. Преди време се бях дивил на бойната гвардия на Орин от Стрела, но тези мъже бяха класа по-горе. Всички грееха на слънцето, от първия до последния, ни драскотина или петънце не загрозяваше сияйната позлата на броните им. Последният император е имал дълбоки джобове и личната му гвардия продължаваше да бърка смело в тях близо два века след неговата смърт.

— Трябва да ида долу. — Понечих да стана, но не го направих. Три седмици усилна езда не са приятна перспектива.

— Да, трябва — каза тя. Отхапваше от едно люто чушле. През последните месеци вкусовете ѝ се люшкаха от една крайност към друга. Последно се беше върнала към екзотичните подправки на родния си Конски бряг. Това превръщаше целувките ѝ в истинско приключение. — Но нека първо ти дам подаръка.

Вдигнах вежда и я потупах по корема.

— Какво, вече е готов да го вадим от пещта?

Миана плесна ръката ми и махна на един слуга, който чакаше в сенките на залата. На моменти приличаше досущ на невръстното момиче, пристигнало тук в замък обсаден и видимо обречен. След месец щеше да навърши петнайсет, но дори сега беше по-дребна и от най-дребното слугинче в замъка. Поне бременността ѝ беше осигурила някоя и друга извивка, напълнила беше деколтето ѝ, а страните ѝ бе вапцала с руменина.

Хамлар излезе на балкона. Държеше нещо, завито с копринена кърпа, нещо тънко и дълго, но не достатъчно дълго, за да е меч. Поднесе ми го с поклон. Служил бе на чичо ми двайсет години, но нито веднъж не ме погледна накриво, задето бях сложил край на предишната му служба. Дръпнах коприната.