Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— Имало време, когато моретата се надигнали, крал Йорг. — Стискаше тоягата си до побеляване, свел поглед към другата си ръка, която почиваше в скута му. Гомст никога не разказваше притчи. Той гълчеше или се мазнеше — според облеклото на събеседника си.
— Моретата се надигат всеки ден, отче Гомст — рекох аз. — Луната тегли дълбоките води, както тегли женската кръв. — Знаех, че говори за Потопа, но го дразнех по навик.
— Преди незнаен чет години моретата били по-плитки, било време, когато Удавените острови били едно, земята на Бретан, а Нивгашната земя захранвала империя, преди Тихото море да я открадне. Но водите се надигнали и удавили стотици градове.
— И според теб океаните се готвят да отхапят още? — Ухилих се и протегнах ръка под дъжда. — Ще вали четирийсет дни и нощи, така ли?
— Да не сте имали видение? — чу се въпрос, изхъхрен от опърлени дробове. Кент Червения се беше примъкнал и клечеше до стола на Гомст. Откакто бе оцелял в преизподнята на Призрачния, Кент беше развил тежка форма на набожност.
— Значи добре съм направил, че избрах Планините за свой двор — казах аз. — Току-виж Ренар се превърнал в най-богатото островно кралство на новия свят.
Сър Рикард се засмя на думите ми. Но той се смееше и на най-тъпите ми шеги. Макин изкриви устни в усмивка. На неговата реакция се доверявах повече.
— Говоря за различно надигане, за една по-тъмна вълна — каза Гомст. Явно твърдо беше решил да се прави на пророк. — Вестта приижда от всички манастири, от Стрела, Белпан, Нормарди, от студения север и от Пристанищните кралства. Най-набожните монахини го сънуват. Отшелници напускат пещерите си и разказват за онова, което им носи нощта. Икони кървят като свидетелство за истината. Мъртвия крал готви кампания. Черни кораби чакат на котва. Гробовете се изпразват.
— И преди сме се сражавали с мъртви. И сме печелили. — Дъждът изведнъж ми се стори студен.
— Мъртвия крал е надвил и последните бретански лордове. Островите вече са негови. Има флотилия, която е готова да опъне платна. Най-благочестивите сред нас виждат черна вълна да се надига. — Гомст най-сетне вдигна очи да ме погледне.
— А ти видял ли си го, Гомст? — попитах аз.
— Аз не съм сред най-благочестивите.
Това ме убеди, че ако не друго, поне сам си вярва и наистина го е страх. Познавах Гомст като безделник и похотливец, който цени собствените си удобства и има вкус към витиевато празнословие. В този смисъл при него откровеността тежеше повече, отколкото при друг.
— Ще дойдеш с мен на Събора. И ще поставиш този въпрос пред Стоте.
Това го накара да зяпне, пръски дъжд се разхвърчаха от устата му.
— Аз… не ми е мястото там.
— Ще дойдеш в ролята на мой съветник — уведомих го. — Сър Рикард ще ти отстъпи мястото си.
Станах и тръснах мократа си коса.
— Проклет дъжд. Харан! Заведи ме в шатрата ми. Сър Кент, Рикард, изпратете епископа до църквата му. Не искам разни призраци и таласъми да го тормозят по обратния път.
Капитан Харан бе чакал край съседния огън и се надигна да ме заведе в кралската шатра — по-голяма от другите, с кожени постелки на пода и множество възглавнички в черно и златно. Макин влезе след мен и се отърси от дъжда като куче, нищо че му бяха приготвили лична шатра в качеството му на барон Кеник. Размърдах рамене и плащът ми се свлече с влажен звук, натежал от дъжда.
— Гомст се погрижи за сладките ни сънища тази нощ — казах аз, докато се оглеждах. Сандък с провизии клечеше вляво от мен, срещу него — походен умивалник. Сребърни лампи с бездимно масло осветяваха леглото, сглобено от резбовани дървени елементи, които поне дузина гвардейци мъкнеха със себе си през деня.
— Нямам аз вяра на сънищата. — Макин захвърли плаща си и отново се отърси като мокро куче. — Нито на епископа.
На изящна масичка до леглото беше подреден шах — дъска от бял и черен мрамор, фигурките сребърни, половината инкрустирани със смарагди, другата половина с рубини.
— Шатрите на гвардията са по-разкошни от собствените ми покои в Призрачния — казах аз.
Макин килна глава и повтори:
— Нямам вяра на сънища.
— Жените в Ход не носят синьо. — Заех се с катарамите на нагръдника си. Бих могъл да използвам някое момче от прислугата за тази цел, но слугите са болест, която води до инвалидност.
— Кога стана специалист по модата? — Макин се занимаваше със своята броня и продължаваше да капе по пода.
— Цените на калая са скочили четири пъти, откакто седнах на чичовия си трон.
Макин се ухили.