Кралят на тръните

Патрулът ни чакаше, мъжете потропваха с крака да се стоплят. Жени от замъка се суетяха около ранените. Оставих командира на патрула да докладва на Кодин и извиках Кент Червения. Райк надвисна неканен зад него. Четирите години живот в замъка с нищо не бяха смекчили ръбовете на Райк, пак си беше двуметров грозен нрав в комплект с лице, което е в пълна хармония с подлата и брутална душица, обитаваща великанската му снага.

— Малчо Райчо — рекох. Не бях говорил с него от известно време. От години. — Как е прекрасната ти съпруга? — Всъщност изобщо не я бях виждал, но несъмнено трябваше да е страховита жена.

— Счупи се — рече той и сви рамене.

Обърнах му гръб, без да коментирам. Има нещо в Райк, което винаги ме наежва. Нещо стихийно, нещо с кървави зъби и нокти. Или пък ми действа така заради великанския си ръст.

— Е, Кент — рекох. — Кажи ми добрите новини.

— Много са — отвърна той и се изплю в прахта. — Напускам.

— Тъй, тъй. — Преметнах ръка през раменете му. Кент не надвишава средния ръст, но е здрав и корав, само кости и мускули, и адски бърз. Едно нещо го отличава от тълпата и това е мозъкът му на убиец. Хаос, заплахи, кървави убийства — нищо такова не е в състояние да наруши спокойствието му. В миг на най-голяма криза той обмисля положението от всички ъгли, следи огневите линии, търси пролука и я намира.

— Тъй, тъй. — Придърпах го към себе си, стиснал с ръка врата му. Запъна се, но не посегна да извади оръжие, признавам му го.

— Няма лошо. — Побутнах го по-далеч от патрула. — Но да предположим, че останеш. Просто така, хипотетично. Да предположим, че от тази страна на стената си само ти, а от другата страна — двайсетина противникови войници. Долу-горе такова е било съотношението на силите, от което ти беше излязъл с чест малко преди ние да те открием при онова езеро в Ратън, нали? — Кент се поусмихна. — Как би спечелил такава една битка, Червен? — Използвах прякора му нарочно, да му напомня за онзи незабравим ден, когато той стоеше полумъртъв, но ухилен до уши и целият покрит с кръвта на други хора.

Кент прехапа устна и впери поглед покрай мен незнайно къде.

— Натъпкали са се, Йорг. Натъпкали са се в долините. Много са нагъсто. Ако един мъж ще се бие срещу двайсет, трябва да е адски бърз, да напада и да се движи постоянно. Щото всеки противник ще му е щит срещу следващия. — Погледът му се върна към настоящето и той поклати глава. — Но армията не можеш я използва по този начин, като един човек.

Кент Червения имаше право. Кодин беше обучил войската ни добре, особено мъжете от татковия Горски страж, но в битка единството не трае дълго. Заповедите се губят, не стигат до предназначението си, остават нечути или биват чути изопачено, и рано или късно битката се обръща на кърваво меле, а тогава съотношението на силите си казва тежката дума.

— Ваше величество? — Беше жената от кралската гардеробна, държеше някаква дреха.