Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Без да кажа и дума, аз ги подминах с препъване и се свлякох в ръцете на стражите.
Чак когато момчетата ме завлякоха в тронната зала, намерих в себе си сили да отворя очи.
— Вода — изхъхрих. Пих вода, подрязах с нож изгорелите краища на косата си и изхъхрих отново: — Доведете чудовищата.
Макин нахлу с дрънчене в залата, като си стягаше в движение металните ръкавици.
— Пак ли? — попита той. — Още един пожар?
— Да. Истински ад този път — отвърнах. — Поне няма да гледам повече мебелите на чичо ми.
— Изобщо не трябваше да го оставяш да спи в замъка — каза Макин.
— Знам — отвърнах. — Сега вече знам.
— Сложи край на това, Йорг, бърз край. — Макин си свали ръкавиците. Така де, явно никой не ни нападаше.
— Не бива да го пускате — включи се Кодин от прага на залата. Под очите му имаше тъмни кръгове. — Прекалено е опасен. Някой ще го използва.
Неизреченото увисна във въздуха. Гог трябваше да умре.
Три удара по вратите и те се отвориха широко. Горгот влезе в тронната зала с Гог, в компанията на четирима от придворните ми рицари, които изглеждаха като деца край него. А край тях левкротите изглеждаха точно толкова чудовищни, колкото и в деня, когато ги видях за пръв път в проходите под връх Хонас. Котешките очи на Горгот бяха присвити въпреки сумрака, а кървавочервената му кожа изглеждаше почти черна, сякаш се бе заразила с тъмнината на нощта.
— На колко стана, Гог, на осем? И упорито се опитваш да подпалиш замъка ми.
Усещах погледа на Горгот върху себе си. Гигантската арматура на гръдния му кош се разширяваше и свиваше при всеки дъх.
— Големият ще се съпротивлява — прошепна Кодин до рамото ми. — Трудно ще го укротим.
— На осем — повтори Гог. Не знаеше на колко е, но обичаше да се съгласява с мен. При първата ни среща гласчето му беше високо и сладко. Сега дрезгавееше с пукота на огън, сякаш пламъците нямаха търпение да се излеят през устата му като от пастта на дракон.
— Ще го отведа — каза Горгот. Гласът му беше толкова басов и нисък, че понякога убягваше на слуха ми. — Далече.
„Разиграй фигурите си, Йорг.“ Мълчанието се проточи.
Нямаше да седя на този трон, ако Горгот не беше подпрял решетката на портите. И ако Гог не беше опекъл войниците на графа. Още усещах кожата на лицето си опъната и суха, дробовете ме боляха, а ноздрите ми се бяха задръстили с миризмата на опърлена коса.
— Съжалявам за леглото ти, брат Йорг — каза момчето. Горгот го перна с пръст по рамото, само с един, но пък пръстите му бяха толкова големи, че Гог залитна. — Крал Йорг — поправи се той.
Нямаше да седя на този трон, ако не бяха много хора и цял куп прояви на неочакван късмет, някои в пълно противоречие с теорията на вероятностите, други откровено откраднати; нямаше да седя на този трон, ако не бях жертвал мнозина, някои добри, други — не толкова. Човек не може да поема товара на нови и нови дългове на всяка крачка, защото ще се прекърши под тежестта им и ще буксува на място.
— Ти беше готов да дадеш детето на некромантите, Горгот — рекох. — И него, и братчето му. — Не го попитах дали е готов да умре, за да защити Гог. Нямаше нужда, защото отговорът беше изписан на лицето му.
— Нещата се променят — каза Горгот.
— По-добре да умрат сега, така рече. — Изправих се. — Двете момчета се променяли твърде бързо. Нямало начин да оцелеят. Промените щели да ги обърнат с хастара навън, така рече.
— Ще поживеем, ще видим — каза Горгот.
— Едва не умрях в леглото си тази нощ. — Слязох от подиума. Макин застана плътно до мен. — Кралските покои са опожарени. Да умра в леглото си не влиза в плановете ми, Горгот. Освен ако не съм император на преклонна възраст, а отгоре ми се труди млада и енергична любовница.
— Нищо не може да се направи. — Ръцете на Горгот се свиха във великански юмруци. — То му е в денка.
— Моля? — Ръката ми лежеше върху дръжката на меча. Спомних си как Гог се беше борил да спаси братчето си. С ярост, чиста като сълза. Тази чиста ярост я познавах лично, преди. Сега ми липсваше. Сякаш беше вчера, когато решенията ми идваха лесно. В черно и бяло. Намушкай Гемт във врата или не. А сега? Отсенки на сивото. Човек може да се удави в отсенките на сивото.
— В денка му. Това е историята на всеки човек, записана в сърцевината му, какъв е, какъв ще бъде, написано е върху една пружина вътре в нас, в сърцевината ни — каза Горгот.
Никога не бях чувал чудовището да изрича толкова много думи наведнъж.
— Отварял съм много хора, Горгот, и ако е имало нещо написано в тях, то то е написано с червено върху червено и мирише зле.