Възкресяване

— Може — промърморих. Бях привърженик на фронталната атака, която щеше да доведе до кръвопролитие, но идеята на господин Джейкъбс също ми хареса. Изглеждаше коварна, а коварството е яко. — Опитах се да издълбая пещери, но пръстта е много суха.

— Виждам. — Той мушна показалеца си в Череп планина и се увери, че дупката веднага се засипва. Изправи се и изтупа праха от джинсите си. — Имам малък син, който след година-две ще хареса твоите войници.

— Ако иска, може да си поиграе и сега. — Стараех се да не бъда егоист. — Къде е той?

— Още е в Бостън с майка си. Стягат багажа. Предполагам, че ще пристигнат в сряда. Най-късно в четвъртък. Но Мори е още малък за войници. Само ще ги разпилява.

— На колко е години?

— Само на две.

— Басирам се, че още се напишква! — извиках и прихнах. Сигурно беше нелюбезно, но не можах да се сдържа. Хлапета, които пишкат в гащите, са голяма смешка.

— Да, така е — усмихна се Джейкъбс, — но съм сигурен, че скоро ще се отучи. Та казваш, баща ти е в гаража, така ли?

— Да. — Чак сега си спомних къде бях чул името на този човек. На вечеря нашите говореха за пастора, който щял да пристигне от Бостън.

— Не е ли твърде млад? — попита майка ми, а татко се ухили и отговори:

— Да, и това ще се отрази на заплатата му.

Мисля, че продължиха да говорят за него, но вниманието ми беше вече другаде: Анди се тъпчеше с картофено пюре и щеше да го омете цялото. Все така правеше.

— Опитай с флангова маневра — подхвърли Джейкъбс на тръгване.

— Какво?

— Клещи — ми напомни той и отново доближи палеца и показалеца си.

— А, да. Добре.

Наистина опитах. Получи се добре. Всички шваби загинаха. За мен обаче битката не беше достатъчно ефектна, затова отново нападнах фронтално. Камионите и джиповете се преобръщаха по стръмния склон на Череп планина, а от другия падаха ранени шваби, които надаваха отчаяни предсмъртни викове: „Йа-а-а-а-а-а!“

Докато битката беше в разгара си, нашите седяха с господин Джейкъбс на предната веранда, пиеха чай с лед и си говореха за църковни работи — както казах, татко беше в църковното настоятелство, а мама — в Женското методистко дружество. Не беше председателка, но имаше голямо влияние. Да знаете какви страхотни шапки носеше по онова време! Имаше поне дванайсет. Тогава бяхме щастливи.

Мама извика братята ми, сестра ми и приятелите им да се запознаят с новия пастор. Запътих се и аз, но господин Джейкъбс ме отпрати с ръка и обясни, че вече сме се запознали, после се провикна:

— Продължавай битката, генерале!

Послушах го. Кон и Анди с приятелите си се върнаха на двора и продължиха да тренират удари за бейзбол. Клеър и нейните приятелки се върнаха в стаята ѝ и продължиха да танцуват (макар че мама ги помоли да намалят музиката: „Ако обичате, намалете, благодаря.“) С татко продължиха да разговарят с преподобния Джейкъбс и откараха така още доста време. Спомням си, че като малък често се учудвах на умението на възрастните да дрънкат безконечно. Беше ужасно досадно.