Възкресяване

И така, у нас цареше оживление, но изведнъж сякаш настъпи мъртвешка тишина. Знам, че паметта ми погажда номера (като и мрачните спомени, които извират отвсякъде), обаче много добре помня този миг. Внезапно замлъкнаха и глъчта от задния двор, и музиката от грамофона, и чукането от гаража. Дори птиците престанаха да чуруликат.

Човекът се наведе и лъчите на залязващото слънце ме заслепиха. Вдигнах ръка и с длан засенчих очите си.

— Извинявай, извинявай — каза той и се отмести, за да го виждам, без слънцето да ми блести в очите. Беше с дълго черно сако (от онези, които се носят в църква), черна риза със свещеническа якичка, джинси и протрити мокасини… сякаш целеше да изглежда като двама различни човека. Като шестгодишен хлапак разделях по-големите от мен на три категории: млади възрастни, възрастни и старци. Непознатият беше от първите. Опря ръце на коленете си и се загледа във враждуващите армии.

— Кой сте вие? — попитах го.

— Чарлс Джейкъбс. — Името ми се стори познато, но не се сещах откъде. Той ми подаде ръка. Побързах да се здрависам с него, защото макар и само на шест, бях възпитано хлапе. Всички деца в нашия дом имахме добри обноски. Мама и татко ни бяха възпитали добре.

— Защо яката ви е с дупка по средата?

— Защото съм пастор. Отсега нататък всяка неделя ще ме виждаш в църквата. Ако в четвъртък вечер идваш на сбирките на Братството на младите методисти, ще ме виждаш и тогава.

— Нашият пастор беше господин Латур — отбелязах, — обаче умря.

— Знам. Съжалявам.

— Няма защо. Мама каза, че не се е мъчил, а е отишъл право в рая. Ама той не носеше яка като вашата.

— Защото беше неръкоположен църковен служител — нещо като доброволец. Поддържаше храма отворен за миряните, докато нямаше свещеник. Много благородно от негова страна.

— Сигурно баща ми ви познава — казах. — Той е от настоятелството. Събира даренията за църквата. Редува се с останалите настоятели.

— Хубаво е да даваш на другите — отбеляза Джейкъбс и коленичи до мен.

— Ще се молите ли? — ококорих се аз. Мястото за молитви беше в църквата или на сбирките на Братството на младите методисти в четвъртък, които братята ми и сестра ми наричаха „вечерното училище“. Щом наесен господин Джейкъбс подновеше заниманията, аз също щях да ги посещавам — за първа година, както и редовното училище. — Ако искате да говорите с татко — казах, — той е в гаража с Тери. Сменят съединителя на „Ракетата на колела“. Всъщност татко го сменя. Тери най-вече наблюдава и му подава инструментите. Той е на осем. Аз пък съм на шест. Мама сигурно е на задната веранда и гледа как другите момчета играят на „хващанка“ — упражняват бейзболни удари.