Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Като гледам сега обаче, и в Савчови не е само работата. Много обичаме да се делим ние, българите, и да не признаем някой нашенец за баш българин. Шопи, власи, колибари, мацакурци, клатикурци — абе, уж всички сме българи, ама най българи сме в наше село. И да не го приказваме много, си го знаем. От две околии хора да събереш — озъртат се, ослушват се: мани ги ония там — врачани. Или други някакви, да речем. Защо е тъй, как тъй брат брата си не признава, не ми е работата да чопля сега, но като стана дума, си мисля, че когато сме кипнали някога като народ, сигурно не сме прекипели. Прекъснали са ни ферментацията и от това точно буре бая кисело вино сме изпили.
Както и да е, за гърците говорех — че не ги долюбвах дип много и страшно мразех да ме мешат с грък. Да, ама така стана, че точно с грък се сприятелих. Как къде? Пак в Пазарджик, вече свършвах прогимназията.
По онова време се бях встрастил по гълъбарството. Чичо Щерю, другият, по-малкият от чичо Иван, веднъж ми донесе един чифт, сковахме двамата гълъбарник в двора и покрай първите гълъби се завъдиха още. Научил се бях да ги пъркам, вдигах ги високо в небето и като им свирна с два пръста, мигом долитат при мен. Голяма красота е, да знаеш. Сто начина има да му говориш на гълъба и всичко разбира. Свиркаш, църкаш, треперушкаш тъй с език, шъткаш веднъж проточено, друг път рязко, въртиш ги, както ти е воля. Обаче увлечеш ли се много — загиваш. Имаше куспакчии, тъй им викаха тогава на гълъбарите, дето дом затриваха заради гълъби. Баба Ана все гълчеше:
— Махни ги тез гълъби — всичко изпонасраха! Настанят ли се в една къща, чакай беда след тях.
— Суеверия! — отвръщам й аз, пък и чичо Щерю тайничко ми смигва, подкрепя ме сиреч.
Подкрепя, не подкрепя, бабичката два пъти ги треби. Иде вечер с един чувал в гълъбарника: къса глави — хвърля вътре, къса глави — хвърля вътре, напълни чувала. Аз рева, тръшкам се, повръща ми се, като гледам как баба Ана ги препича в тавата, но мине малко, и пак подхвана занаята…
Тъкмо след второто изтребление бях отишъл на пазара да купувам нов чифт. Оглеждам се за нещо от сой да е, породисто, бутам се напред-назад, защото край гълъбарите винаги се събираха зяпачи. По едно време мярнах един палахман — очите ми останаха в него. Усуках се наоколо, подпитвам за цената, а продавачът се озърта и нервно приказва:
— Хайде, момче, вземай ги всичките, два-три има още в торбето. Хайде, че окъснях!
И казва една цена — неголяма. Ха, таман за мен! Бъркам да вадя парите, но някой ме дърпа отзад за рамото. Обръщам се ядосан — един на моя възраст, мръщи вежди и командва:
— Ела тук бе, брат ми! Ела тук за малко. — И силом ме тегли. Отстъпих аз, а той шепти: — Не видиш ли, че тоя палахман е на Гаваза. Гълъбите са крадени!
Бре, щях да сгазя лука! Имаше тогава един пияница и побойник — Гаваза, петнайсетина години по-голям от мен. Друго не работеше, само гълъби отглежда, от тях припечелваше и за пиене. Че откъде ще му познавам аз гълъбите? И кой е посмял баш от него да краде?
Но докато река две думи на момчето, ето ти го самият Гаваз, като на кино се появи. Разгърден, бос, крачолите понавити, край него четири-пет хъшлаци от тайфата му. Шарят с очи насам-натам и веднага спипаха оня. Псувня, шамар, втори шамар — пък крадецът кьосаво мъжле, мекичко, и гласецът му тъничък.
— Не съм аз — писка, — оня пич ми ги даде! — И сочи мен.
Завъртя кръвясало око Гаваза, плю си на дланите и пристъпи. Колко му е — докато речеш да се оправдаеш, и си изял боя. Ала Господ ми беше пратил спасител тоя ден. Изтъпани се непознатото момче и вика:
— Лъже, Гаваз! Нали ме познаваш?! Момчето хабер си няма. Оня бара по гълъбарниците. И моя е претършувал.
— Знам те, Михо — изръмжа Гаваза и като се обърна — кьосавият двоен даяк отнесе. Да не говорим, че му обърнаха джобовете и що имаше пара, взеха я.