Художникът убиец
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриель Аллон #1
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0561-1
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Художникът убиец». Краткое содержание книги:
Погълнат от спокойния, точен до педантизъм живот на художник реставратор, бившият израелски шпионин Габриел Алон се старае да забрави миналото. Но миналото няма да го остави, защото старият му шеф от Мосад — Ари Шамрон, ще направи и невъзможното, за да го привлече обратно в службите. Ще му предложи да се добере най-после до убиеца на сина си. След поредица терористични атентати в Европа Тарик е замислил убийството на световноизвестен политик на срещата на високо равнище във Вашингтон. Той може да бъде спрян само от Алон и неговата красива партньорка. Започва трескаво преследване, в което не се знае кой е ловецът и кой — дивечът. Художникът ще захвърли четката, за да отмъсти на убиеца на сина си.
„Безмилостен като хирургически скалпел…“
— Какво искате? — сопна се Дерек.
— Чух шум. Помислих, че има някакъв проблем.
Пийл си даде сметка, че за пръв път чува мъжа да говори. Английският му бе безупречен, но в него се долавяше някакъв акцент. Дикцията му бе стегната като тялото.
— Няма проблем — отговори Дерек. — Просто момчето не е на мястото, където трябва да бъде.
— Това ли налага да се отнасяте с него като с куче? — спокойно попита непознатият.
— По-добре си гледайте шибаната работа! — настръхна Дерек.
Сетне пусна Пийл и измери с твърд поглед по-дребния мъж. За момент момчето се уплаши, че той ще се опита да удари непознатия, но в миг си спомни стегнатите здрави мускули на мъжа, които оставяха впечатлението, че знае как да се бие. Изглежда, Дерек също го усети, защото просто хвана Пийл за лакътя и го поведе към къщи. Докато вървяха, момчето се извърна назад и видя непознатия, който продължаваше да стои на пътя като мълчалив часовой. Но когато се прибра в стаята си и надзърна през прозореца, той вече си бе отишъл. Само лампите на къщата продължаваха да светят с ярка бяла светлина.
Настъпи късна есен и Пийл с огорчение отбеляза, че още не е научил дори името на непознатия. Беше дочул само две вероятни имена, които се шушукаха в селото, и двете с леко латинско звучене. Все още нямаше и представа и за нощните му занимания. Реши, че е време да действа.
На следващата сутрин, когато непознатият се качи в колата си и се отправи към центъра на селото, Пийл забързано мина по кея и се промъкна в къщата през един отворен прозорец, гледащ към градината.
Първото нещо, което забеляза, бе, че мъжът използва салона като спалня.
Момчето бързо изкачи стълбите. По гърба му полазиха студени тръпки, когато се озова пред едно просторно помещение, в което повечето вътрешни стени бяха съборени. В средата бе поставена голяма бяла маса, в чийто край имаше микроскоп с дълго подвижно рамо. На друга маса бяха наредени колби с химикали, от които навярно се разнасяше особената миризма. Два чифта странни очила със силни увеличителни стъкла привлякоха вниманието на Пийл. На една подвижна стойка бяха монтирани флуоресцентни лампи, от които явно идваше специфичната светлина нощем.
Имаше и други инструменти, които момчето не познаваше, но любопитството му събудиха две картини, поставени на два солидни дървени статива. Едната — голяма и на вид много стара и олющена — изобразяваше религиозен сюжет. На другата бяха нарисувани възрастен мъж, млада жена и дете. Пийл разгледа подписа в долния десен ъгъл: Рембранд.
Обърна се, за да си върви, но се озова лице в лице с непознатия.
— Какво правиш тук? — спокойно попита той.
— Сссъжалявам — заекна момчето. — Мислех, че сте в къщата.
— Не, не си мислел. Знаеше, че ме няма, защото ме наблюдаваше от прозореца на стаята си, когато излязох. Всъщност ти ме наблюдаваш още от лятото.
— Мислех, че може да сте контрабандист! — оправда се Пийл.
— Какво те наведе на тази мисъл? — учуди се мъжът.
— Корабът — излъга Пийл.
По устните на мъжа пробяга бегла усмивка:
— Е, сега знаеш истината.
— Не съвсем — поклати глава момчето.
— Аз съм реставратор на предмети на изкуството. Картините са стари и понякога се нуждаят от лек ремонт, като някоя къща например.
— Или кораб — допълни Пийл.
— Точно така. Някои картини — като тези тук — са много ценни.
— Повече от платнохода ли?
— Много повече. Обаче сега, като знаеш какво има тук, имаме проблем.
— Кълна се, че няма да кажа на никого! — рече умолително момчето.
Мъжът прокара ръка през късата си коса и предложи:
— Бих могъл да използвам помощта ти. Да държиш под око мястото, докато мен ме няма. Харесва ли ти такава работа?
— Да — отвърна Пийл, без да се замисли.
— Сега отивам да поплавам. Искаш ли да дойдеш с мен?
Момчето кимна, зарадвано.
— Трябва ли да питаш родителите си?
— Той не ми е баща, а на мама не й пука.
— Сигурен ли си в това? — усъмни се непознатият.
— Абсолютно!
— Как се казваш?
— Пийл. А вие?
Ала непознатият само огледа помещението, за да се увери, че всичко си е на мястото.