Тъмен пламък

Поемам си дълбоко въздух и се съсредоточавам върху шофирането. Поддържам скоростта в разумни граници и категорично отказвам да се поддам на провокацията й. Това е кармата, за която Деймън непрекъснато говори — иначе казано, всяко наше действие има и съответното противодействие. Дотук ме доведоха собствените ми действия. Освен това, дори да бе възможно да се върна назад и да преповторя всичко, пак нямаше да сторя нещо по-различно. Щях да направя абсолютно същия избор, както тогава. Защото, колкото и странно, и неприятно да е случващото се в момента, при всички положения е по-добре, отколкото да присъствам на погребението й.

— Олеле, Боже! — челюстта й увисва, очите й срещат моите и се разширяват, а гласът й става висок и писклив — Мисля… мисля, че чух това!

Погледът ми се впива в нейния невярващо. И независимо че гюрукът е свален и жежкото слънце на Южна Калифорния гори точно над главите ни, по кожата ми пролазват ледени тръпки.

Това не е хубаво. Това изобщо не е хубаво!

— Мислите ти! Ти си помисли нещо от рода на… ами, че си доволна, че не ти се е наложило да ходиш на погребението ми — нали?! Искам да кажа, че наистина чух мислите ти в главата си. Направо страхотно!

Моментално издигам защитната си стена и препречвам всякакъв достъп до съзнанието си — както и до енергията и мислите си. Обгръщам абсолютно всичко с щита си. Малко е да се каже, че съм стресната — тя е в състояние да чува мислите ми, независимо че аз изобщо не долавям нейните. А дори още не съм й показала как да ги защитава.

— Значи всъщност не сте се шегували, когато говорехте за телепатия, нали? Ти и Деймън наистина си четете мислите.

Кимам бавно и с нежелание, докато очите й — които никога не са били толкова ярки и блестящи — ме изучават внимателно. Не мога да не отвърна на погледа й и да не забележа цвета им. На мястото на предишното обикновено, да не кажа банално, кафяво (често прикривано от контактни лещи в странен цвят), сега се преливат прекрасни златисти, кехлибарени и бронзови отблясъци. Още един страничен ефект на безсмъртието.

— Винаги съм знаела, че сте странни. Това обаче е нещо съвсем различно. Придава нов смисъл на думата „странен“. А пък сега се оказва, че и аз мога да го правя! Божичко, иска ми се Майлс да беше тук!

Затварям очи и започвам да клатя глава. Боря се да запазя спокойствие и търпение. Чудя се още колко ли пъти ще ми се наложи да повтарям едно и също нещо. Спирам на пешеходна пътека и докато изчаквам хората да пресекат, се обръщам към нея:

— Само дето не можеш да кажеш на Майлс — забрави ли?! Вече ти обясних!

Тя свива рамене. Думите ми сякаш отскачат от нея, като че ли внезапно се е сдобила с непробиваема — и еластична броня. В момента е заета да навива кичур от бляскавата си кестенява коса около показалеца си. Зад нас спира лъскаво черно бентли и тя се усмихва на момчето зад волана. Мисля, че го разпознавам от училище.