Не питай, не казвай

И като по поръчка, обгърната в облак от „Шанел №5“, в стаята връхлетя Вероника Хейстингс; на ушите й звънтяха златни обеци, а на десния й показалец блестеше огромен диамант. Пръстенът беше последната й покупка — майка й беше подменила всички бижута, които й беше подарил бащата на Спенсър, с абсолютно нови дрънкулки. Пепеляворусата й коса беше изправена и подравнена до брадичката, очите й изглеждаха огромни, благодарение на професионално положения грим и тя беше облечена с прилепнала черна рокля, която разкриваше идеално стегнатите й от пилатес ръце.

— Спенсър, приятелката ти е тук за гардеробната — рече бързо госпожа Хейстингс, докато вземаше чиниите от умивалника и ги нареждаше в миялната машина. После набързо забърса за пореден път кухненския плот, макар служителите на фирмата за почистване да си бяха тръгнали само преди час. — Виж дали ще иска нещо.

— Кой? — Спенсър набърчи нос. Не беше викала никой да й помага за организирането на партито. Обикновено за тези неща майка й наемаше студенти от университета „Холис“.

Госпожа Хейстингс въздъхна нетърпеливо и огледа безупречната си фигура в металната врата на хладилника.

— Емили Фийлдс. Оставих я да чака до кабинета.

Спенсър се вцепени. Емили беше тук? Тя определено не я беше канила.

Не можеше да си спомни кога за последен път беше разговаряла с нея — сигурно беше преди месеци. Но майка й — и останалият свят, — все още си мислеха, че двете са близки приятелки. За това беше виновна корицата на списание „Пийпъл“ — тя украси вестникарските будки малко след като истинската Али се опита да ги убие, и на нея четирите момичета, Спенсър, Емили, Ариа и Хана, позираха прегърнати. „МНОГО СА СЛАДКИ, НО ОПРЕДЕЛЕНО НЕ СА ЛЪЖКИНИ“, гласеше заглавието. Наскоро един репортер се беше обадил в дома на семейство Хейстингс, за да поиска интервю от Спенсър — следващата събота беше годишнината от онази ужасна нощ край езерото Поконос и читателите искаха да знаят как се справят момичетата една година по-късно. Спенсър беше отказала и беше сигурна, че останалите са постъпили по същия начин.

— Спенс?

Спенсър се обърна рязко. Госпожа Хейстингс беше изчезнала, но на нейното място стоеше по-голямата сестра на Спенсър, Мелиса, облечена в шикозен сив шлифер, пристегнат с колан. Дългите й крака изпълваха чифт тесни черни панталони на „Джей Крю“.

— Здрасти. — Мелиса се приближи към сестра си и силно я прегърна. Спенсър едва не се задуши от парфюма й, който беше — че какво друго? — „Шанел №5“. Мелиса беше абсолютен клонинг на майка й, но Спенсър се опитваше да не се дразни от това.

— Толкова се радвам да те видя! — пропя монотонно Мелиса, сякаш беше отдавна изгубената леля, която не беше виждала Спенсър от бебе, макар че само два месеца по-рано двете бяха заедно на ски в курорта „Бечълър гълч“ в Колорадо.