Врагът на Господа

Бяхме победили, но в душите ни нямаше радост, само умора и облекчение. Треперехме край накладените огньове и се опитвахме да не мислим за таласъмите и духовете, които се разхождаха в тъмното, там, където лежаха мъртвите, пръснати из долината Лъг. Някои от нас спяха, но това бяха неспокойни сънища, защото кървавата битка раждаше кошмари. Беше още тъмно, когато се събудих, стреснат в съня си от спомена за копието едва не разпрало корема ми. Тогава Иса ме спаси, отбивайки острието с своя щит, но мен ме събуди ужасът от онова, което можеше да стане. Опитах се да заспя пак, но отново и отново виждах лъскавото копие да идва към мен, накрая, треперещ и изтощен, станах и се загърнах с наметалото си. Долината бе осветена от загасващите огньове и в тъмнината между пламъците се носеха вълма от дим и речна мъгла. Нещо се движеше из облаците дим, но дали бяха призраци или живи хора, не можах да разбера.

— Не можеш ли да спиш, Дерфел? — каза тихо някой, застанал на прага на римската сграда, където лежеше тялото на крал Горфидид.

Обърнах се и видях Артур, наблюдаваше ме.

— Не мога, господарю — признах си аз.

Той тръгна към мен, заобикаляйки спящите воини. Носеше едно от дългите бели наметала, които толкова харесваше, а в онази огненочервена нощ дрехата сякаш сияеше. По нея нямаше нито кал, нито кръв, осъзнах, че е била сгъната някъде далеч от битката, за да може Артур да облече нещо чисто след кървавото сражение. Друг едва ли би обърнал внимание на облеклото си, та дори и чисто гол да завърши битката, стига да е жив, но Артур държеше на дрехите си. Той беше гологлав — косата му все още сплескана там, където шлемът бе притискал черепа.

— Никога не мога да спя добре след битка — сподели той, — най-малко една седмица. Едва тогава настъпва благословената нощ за отмора — усмихна се и добави — В дълг съм към теб.

— Не, господарю — казах аз, макар че в интерес на истината, той наистина беше в дълг към мен. Сеграмор и аз бяхме задържали долината Лъг през целия този дълъг ден, сражавайки се срещу огромни вражи пълчища, а Артур не беше успял да ни спаси. Накрая спасението дойде, а с него и победата, но в никоя друга битка (освен в последната, за която още не ми се говори) Артур не беше стигал толкова близо до разгрома.

— Най-малкото ще запомня този дълг — каза той топло, — дори ако ти го забравиш. Време е да те направя богат, Дерфел, теб и твоите хора — Артур се усмихна, хвана лакътя ми и ме поведе към едно голо парче земя, където нашите гласове нямаше да тревожат неспокойния сън на воините, налягали близо до димящите огньове. Земята беше влажна и дъждът беше образувал локви в дълбоките дупки, оставени от копитата на големите коне на Артур и неговите воини. Почудих се дали конете сънуват битки, след това се замислих дали мъртвите, пристигнали току-що в Отвъдния свят, все още трепват при спомена за удара с меч или за копието, изпратило душите им отвъд моста на мечовете.