Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
Смяташе се, че там, сред урвите, живееха красиви и опасни русалки, които понякога пееха омагьосващо. В скалите, които се издигаха над пътя, пребиваваха зли духове и тролове, като нощем оттам се носеше зловещ вой.
Склонът, който маркираше границите на Бьорндал, бе покрит с вековни дървета, листата на които шумяха заплашително. Щом стигнаха възвишението, където започваха земите на Бьорндал, старецът спря коня и двамата пътници бяха изненадани от красивата и хармонична гледка, осветена от слабото есенно слънце, която им заприлича на приятен оазис след зловещите проходи и мрачните гори, които бяха преминали.
Свещеникът прочисти гърлото си, а старецът бе притихнал.
Продължиха до постройките и влязоха в двора на първата ферма в селището — Хамарбьо.
Първородните синове на този род от древни времена носеха името Йорнулф, като тук ги назоваваха с умалителното Йорн. Често се случваше тук да има двама, трима и дори четирима Йорн по едно и също време.
Във фермата двамата пътници бяха посрещнати от слугиня, която отиде да извести за идването им.
Докато чакаха, започнаха да разглеждат околността. Видяха къщи от тъмно дърво, покрити с мъх покриви, а над тях гористата планина, чийто тъмен връх сякаш заплашваше да се стовари върху хората и къщите под него.
Стария Йорн излезе изпод навес и застана — старец с тояга.
Свещеникът го поздрави, но Стария Йорн от Хамарбьо дори не помръдна. Задоволи се само да рече, че попът вероятно е тръгнал на разходка.
Свещеникът свъси вежди и веднага започна да разказва защо е дошъл.
— О, боже, ловец на мечки — рече старецът и посочи отвъд границата на стопанството, на север.
— При Стария Бьорндал — добави той.
Свещеникът погледна нататък и видя над селото, насред склона на планината, едно голямо имение с много постройки, мрачни като самата гора, която ги обграждаше, а слънцето се отразяваше в стъклата на прозорците.
Свещеникът и старецът от Бьоркланд бяха чували да се говори за Стария Бьорндал. Бяха виждали по пътищата през селото в равнината да препускат диво с техните черни коне някои от мъжете на този род, които изглеждаха по-едри от всички останали. Имаше някакво естествено, вътрешно благородство у тях, което хората от селото в равнината признаваха, но не преставаха да говорят за хората на Бьорндал, че са диваци и убиват, без да мислят.
Всичко това изглеждаше малко странно сега, когато стояха и гледаха имението горе. То бе голямо и впечатляващо.
Злословията, които бяха чували, им се сториха невероятни, а молбата относно мечока, която имаха намерение да отправят, на фона на това достолепие изглеждаше маловажна. Почувстваха се неловко, че бяха злословили срещу тези хора.
Заради това свещеникът се обърна към Стария Йорн и го попита дали няма ловци на мечки на друго място.
— Не — отвърна бавно старият, — всички чужденци трябва да отправят въпросите си там.
Две неща станаха ясни на свещеника. Първо, че му показваха, че го смятат за чужд, и второ, че изглеждаше като правило всеки чужденец да се представя на Стария Бьорндал.
Тогава не им оставаше друго, освен да се сбогуват и да изкачат височината.
Долу се намираха повече къщи, отколкото можеха да си представят. Минаха през много стопанства, хора и животни ги наблюдаваха с любопитство. Горички от хубави дървета заслоняваха къщите, а обработваемите площи бяха заградени с брези и иглолистни. Този свежозелен и приятен пейзаж беше в необясним контраст със зловещите гори, през които бяха преминали.
Една мисъл се избистри в съзнанието на свещеника.
Спомни си, че бе чувал как един свещеник бе смъмрил строго горските жители. Според него било неправилно християни да ходят в църквата с оръжията си в мирно време и оттогава нито един от тях не стъпваше в храма, освен за кръщене, сватба или погребение.