Мусаши

— Това ли е онзи?

— Да-а, точно той е.

На около шестдесет стъпки пред тях Мусаши бе застанал неподвижно и препречваше пътя. Смутени, разбойниците почнаха да губят увереност в силата си и за кратко време никой от тях не помръдна.

Но това трая само миг. След това огненият поглед на Мусаши неумолимо започна да ги притегля напред.

— Ти ли се опитваш да ни се изпречиш на пътя, кучи сине?

— Точно аз! — изрева Мусаши, вдигна сабята си и се вряза помежду им.

Последва шумен трясък, след който се разрази вихрушка, в която не можеше да се различат отделните тела. Всичко приличаше на разровен мравуняк с летящи мравки.

Оризищата от едната страна на пътя и редицата от дървета и храста покрай другата бяха превъзходни за Мусаши, тъй като му даваха известно прикритие, но след първия сблъсък той започна стратегическо отстъпление.

— Виждате ли го?

— Копелето бяга!

— След него!

Преследваха го до долния ъгъл на най-близката нива, където той отново се обърна с лице към тях. Сега, без нищо зад гърба, положението му изглеждаше по-лошо, но с бързи движения на двете страни успяваше да държи своите противници на разстояние. После, в мига, в който един от тях направи погрешно движение, Мусаши нанесе удар.

Тъмната му фигура сякаш прелиташе от място на място и всеки път, щом спреше, пред него избликваше кървав гейзер. Онези от разбойниците, които не паднаха убити, скоро бяха твърде зашеметени, за да се бият, докато с всеки удар Мусаши все повече се настървяваше. Тази битка бе по-различна от онази при Ичиджоджи. Нямаше чувството, че стои на границата между живота и смъртта, а бе стигнал до себенадмогване, при което тяло и сабя действаха заедно, без да се нуждаят от съзнателна мисъл. Нападателите му побягнаха в пълно безредие.

През редицата от селяни премина шепот.

— Идат.

После една част от тях изскочи от укритието си и се нахвърли върху първите двама-трима разбойници, които почти без усилие убиха. Селяните пак се стопиха в тъмнината и станалото се повтори, докато всички злосторници бяха попаднали в засадата и погубени.

Преброяването на труповете укрепи увереността на селяните.

— В крайна сметка не са толкова силни — самодоволно отбеляза някой от тях.

— Чакайте! Идва още един.

— Хванете го!

— Не, не нападайте. Ронинът е.

Без много суетене те се подредиха покрай пътя като войници, на които военачалникът ще направи преглед. Всички погледи се приковаха върху окървавеното облекло на Мусаши и мократа му от кръв сабя с нащърбено на десетина места острие. Той я хвърли настрани и взе едно копие.

— Още не сме свършили — каза. — Вземете си оръжия и елате с мен. С общи сили можете да прогоните грабителите от селото и да спасите семействата си.

Нито един не се поколеба. Жените и децата също намериха нещо за въоръжаване и тръгнаха с тях.