Третото кралство

Ричард се огледа на светлината на фенерите в ръцете на мъжете, изчакващи по-нагоре по коридора. Наистина тунелът представляваше задънена галерия, в края на която имаше една-единствена стая. Ако не беше стигнал навреме, планът й може би щеше да проработи. Разбира се, можеше да се случи и тъкмо обратното. Като нищо можеше да я заколят.

И все пак от всички хора в малкото село тя единствена беше измислила нещо, с което да противостои на опасността. Единствено тя беше съставила план и беше действала съгласно него.

Ричард прокара пръсти през косата си и въздъхна.

— Извинявай, Сами. Права си. Извършила си нещо много смело. Благодаря ти, че си го сторила, за да предпазиш Калан.

— Не е нужно да се извинявате — каза тя и го удостои с плаха усмивка. — По погледа ви виждам, че се намирате под влиянието на магията на меча. Виждам също така, че неговият гняв е единственото нещо, което ви държи на крака. Трябва да ви излекувам. Не бива повече да го отлагаме.

Още докато кимаше, той си даде сметка, че раните му отново се бяха отворили в боя. Кръвта се стичаше по ръцете му и се процеждаше от пръстите. След като неотложната необходимост да отблъсне нападението беше отминала, той се чувстваше все по-замаян, а болката отново го завладяваше.

— Чуй ме, Сами, много от твоите съселяни са ранени. Някои от тях доста лошо. Нуждаят се от помощта ти. Моля те, погрижи се първо за тях.

Неистово искаше да осигури помощ за Калан, но знаеше, че някои от онези хора се нуждаят по-спешно от нея. В противен случай мнозина щяха да загинат. Реши, че може да почака.

Погледът на Сами се плъзна по тленните останки на пода пред стаята, в която беше възнамерявала да вкара в клопка преследвачите си. Тя не просто изглеждаше разтревожена за хората от селото, които бяха ранени; на Ричард му се стори, че изглежда някак по-пораснала от преди.

Момичето се втурна към другия край на задънения тунел.

— В такъв случай по-добре да побързаме — каза му през рамо.

— Добре — отвърна Ричард и прибра меча в ножницата.

В мига, в който острието се прибра на мястото си, гневът, пламтящ в него, угасна. Заедно с него замря и неговата собствена ярост.

В същия този момент цялата тежест на усилието от изпитанието и потресаващата болка от всичките му рани се стовари върху него с пълна сила. Мечът беше единственото, което я обуздаваше.

Не усещаше пръстите си.

Струваше му се, че тунелът се сгромолясва върху него и задушаващата му тежест го смазва.

Успя да направи само една крачка, преди светът да се преобърне и подът да се устреми към него. Всичко му се струваше странно далечно, все едно гледаше земята от огромно разстояние през дълга, тъмна тръба. Разтревожените викове, които чу някъде около себе си, му се струваха зловещо приглушени.