Отсенки от себе си

Уакс се носеше във въздуха над Елъндел, шапката му висеше на връвта, преметната през шията му, а мъглопелерината се рееше зад гърба му като знаме. Градът под него кипеше в неспирна дейност, пълен с хора, които вървяха по огромните му главни улици. Някои вдигаха глава да го проследят с поглед, но повечето не му обръщаха внимание. Аломантите не бяха такава рядкост тук, каквато в Дивите земи.

„Всички тези хора“, помисли си Уакс, като се Тласна от един фонтан, построен така, че да прилича на облаци мъгла, които се виеха около фигурата на Хармония — вдигнал високо ръце, с проблясващи златни металоеми на иначе зелената медна статуя. По каменния ръб бяха насядали множество жени; във водата си играеха деца. Автомобилите и каретите го заобикаляха отстрани и поемаха по други пътища, заети с вечните важни дела на градския живот.

Толкова много хора — а тук, в Четвъртия октант, плашещо голям дял от тях бяха негова отговорност. Като начало, той изплащаше заплатите им — или поне заповядваше на онези, които го правеха. От платежоспособността на къщата му зависеше финансовата стабилност на хиляди и хиляди жители. Но това бе само част от всичко — защото чрез мястото си в Сената той представляваше всички, които работеха за него, или които живееха в имотите, които притежаваше.

Сенатът бе разделен на две. Едната му част, представителите на различните професии, се избираха и се сменяха според нуждите на населението. Другата му част бяха представителите на благородническите семейства — постоянни и непоклатими, неуязвими за прищевките на гласоподавателите. А губернаторът, избран от двете страни, председателстваше над всички.

Задоволителна система — като се изключи фактът, че заради нея Уакс бе длъжен да се грижи за десетки хиляди хора, с повечето от които дори нямаше да се срещне някога. Клепачът му трепна конвулсивно и той се обърна и се Тласна от един стоманен прът, който немарливият майстор бе оставил да стърчи от стената на една сграда.

В градовете в Дивите земи беше по-добре — човек можеше да опознае всички. По този начин можеше да се грижи за тях и наистина да усети, че върши нещо. Мараси би възразила, че да води къщата тук е по-ефективен метод да се грижи за човешкото благоденствие от статистическа гледна точка, но той не беше човек на числата; беше човек, който се доверяваше на сърцето си. А на него му липсваше възможността да познава онези, на които служеше.

Приземи се на една голяма водна кула близо до стъкления купол, който покриваше най-голямата в този октант Църква на Оцелелия. Мнозина се бяха събрали на богослужение вътре, въпреки че повечето щяха да дойдат привечер, за да чакат мъглите. Църквата боготвореше мъглите, но все пак се отделяше от тях чрез стъкления купол. Уакс поклати глава, след което се Тласна напред покрай близкия канал.

Сигурно вече е готов, помисли си. Най-вероятно е на някой от близките кейове и слуша вълните…

Продължи покрай претъпкания с лодки канал. Крайбрежната улица Тиндуил бе пълна с народ — дори повече от обикновено. Кипеше от живот. Бе трудно да не се почувстваш отнесен от течението на огромния мегаполис — погълнат, изгубен, маловажен. В Дивите земи Уакс бе не просто защитник на закона; той бе и онзи, който го тълкуваше и го променяше, ако се наложеше. Там, той беше законът.

А тук трябваше да се съобразява със сложно преплетените репутации, високомерието и тайните на околните.

Докато търсеше Уейн, се натъкна на причината на задръстването по улицата — беше претъпкан с хора, които се опитваха да се промушат покрай голяма тълпа мъже с табели. Уакс мина над главите им и се изненада да види малка група констабли от този октант сред стачкуващите — крещящите мъже ги притискаха от всяка страна, размахваха табелите си ожесточено и ги блъскаха.

Уакс се остави да полети надолу, като Тласна леко пироните в дъските долу, за да смекчи падането си. Приземи се с леко приклякане на едно свободно място близо до групата, пелерината му прошумоля, а пистолетите дръннаха глухо.

Стачкуващите го изгледаха продължително, след което се разпръснаха в различни посоки. Нямаше нужда дори да казва нещо. Секунди по-късно останаха само приклещените натясно констабли — досущ камъни, след като внезапен дъжд е отмил пръстта покрай тях.

— Благодаря, сър — каза капитанът им, възрастна жена, чиято руса коса се подаваше до около сантиметър под констабълската шапка.