Късните новини
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #21
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Късните новини». Краткое содержание книги:
Полина Владимировна веднага изтича в кухнята и донесе мезе — слабо осолени кисели краставички, домашна шунка и хляб.
Без да се чукнат, пиха. Учителката едва докосна устни до чашката си.
— Полина Владимировна — плахо започна Петя, — преди малко казахте, че при Коля са идвали да пият някакви хора, а кои са били те?
— Ами най-различни, Петенка, можеш ли да ги запомниш всичките? Най-често тукашните гуляйджии. Или пък колеги от работата.
— А непознати идваха ли?
— Идваха — уверено каза Валерий Иванович. — Виждал съм и непознати.
Въпреки протестния жест на жена си той отново напълни чашките.
— Някъде преди седмица идва един. Съдейки по акцента — нали знаеш, че стените ни са от картон, — беше, както се казва, лице от кавказка националност.
Петя наостри уши.
— Да, май че беше грузинец. Препираше се за нещо с Коля и дълго го кандърдисваше.
— Всъщност аз го видях тоя човек — намеси се Полина Владимировна. — Същата вечер тъкмо се прибирах от работа и забелязах, че излиза от Коля.
— Полина Владимировна — колкото се може по-внушително каза Петя, — бихте ли могли да ми го опишете?
Тя се позамисли.
— Ами най-обикновен грузинец, мургав, с мустаци, към четирийсет и пет, петдесетгодишен, среден на ръст. А по-късно го срещнах на пощата…
— Хайде, Петя, да пийнем още по една. Тоя път за здраве.
Петя припряно се чукна и на една глътка обърна чашката.
— И какво правеше на пощата?
— Надписваше плик. Види се, изпращаше писмо.
След сериозни приготовления и учителката глътна водката си. Но явно бе надценила възможностите си и се задави, при което се наложи мъжът й да я тупа по гърба, докато се съвземе.
— Ех и ти, Полина Владимировна, бива ли така?
От нетърпение Петя взе да си гризе ноктите. Накрая, като се изкашля за последен път, учителката продължи:
— А ти, Петя, нали ме знаеш — направо побеснявам, когато видя, че някой пише неграмотно.
Петя се усмихна:
— Че как, изпитвал съм го на собствен гръб.
— Така. А оня грузинец, изглежда, наскоро се е учил да пише. Представяш ли си — написа „Владивосток“ с „о“ — „Владовосток“.
— Значи е пуснал писмо до Владивосток?
Полина Владимировна кимна.
— А улица „Достоевски“ я направи „Дастаефски“. Пълна простащина!
— Полина Владимировна — обнадеждено попита Петя, — а да помните случайно какъв беше номерът?
— И него помня — радостно отвърна тя, — номер двайсет и осем, също като нашия, затова го запомних. Но виж, име не прочетох. Нямаше на плика.
Неправилните глаголи
Олег Марченко, старши следовател в Талинската градска прокуратура, седеше в кабинета си и зубреше неправилните глаголи в естонския език. Изключително трудна и отговорна задача. И как иначе — ако не си издържи изпита, администрацията може да постави на дневен ред въпроса за неговото уволнение. А до изпита му оставаше само някаква си седмица и половина. Именно затова бе изместил на заден план всички дела, включително и най-спешните. Като например злополуката с „Рената“. И сега сричаше с пръст по учебника като първолаче.
— Урво кайкко дана мигу… ох, писна ми… — незлобливо си мърмореше от време на време той и се отнасяше в нерадостни мисли.
„Все пак няма да открием нищо в случая с тоя ферибот — разсъждаваше Олег Марченко, — защото главното веществено доказателство е на морското дъно. И никой не трябва да го вади оттам. Дори да е било бомба, едва ли ще може да се докаже. А и да може, непременно ще се намерят сили, за които това ще бъде неизгодно. И ще вземат да звънят телефоните, ще ме привикват разни шефове на личен разговор с недвусмислени внушения… Така че най-добре е да не се ровя много надълбоко. Хем ще оцелея, хем няма по случайност да засегна нечии интереси. А загиналите не можеш да ги върнеш…“
Така разсъждаваше петдесетгодишният юрист Марченко, който цял живот бе работил в прокуратурата. През тези години бе видял много неща, но може би най-важното, което бе усвоил като принцип, беше извечната забрана по влаковете: „Не се навеждай навън“, сиреч не подавай глава. И човек лесно можеше да го разбере — колко глави хвръкнаха за излишно старание, просто нямат брой. И по време на хрушчовското размразяване, и през брежневския застой, да не говорим за горбачовската перестройка, някъде във висините, в надоблачните структури на властта, винаги се намираха лостове, които да насочват следствието по нужния път. А с непокорните разправата беше безпощадна. Но в сравнение с онова, което започна през последните години, всичко, което се вършеше по-рано, приличаше просто на детска игра. Корупцията доби толкова нагла и неприкрита форма, че дори Марченко се изумяваше. Чиновниците, усетили сладостта на големите пари, които се получаваха при контрабандния износ на нефт и цветни метали от Русия през Естония, не се страхуваха от нищо, а най-малко пък от прокуратурата. Правителството гледаше през пръсти на своя апарат, продажен от висините до низините. И нима той, старши следователят Марченко, трябва да рискува главата си заради възвишената цел да отстоява правосъдието в страна, където никой няма нужда от правосъдие? Да вървят по дяволите всички!…