С единия крак в гроба [bg]

С кого съм не беше под въпрос, въпреки че все още усещах главата си като пълна с памук.

— В къщата, която наех в Ричмънд.

— Колко време бях в безсъзнание?

Дребните подробности ми се струваха важни, защо — не знаех.

— Около четири часа. Достатъчно, за да отмъкнеш всички завивки. Слушах хъркането ти, наблюдавах как се увиваш като в пашкул и осъзнах, че това най-много ми липсваше. Да те прегръщам, докато спиш.

Седнах и ръката ми моментално докосна шията ми, кожата беше гладка. Нямаше дупки или отоци, издаващи случилото се.

— Ти ме ухапа — казах обвинително, но с много по-малко гняв в гласа, отколкото възнамерявах да вложа.

Или веществото от зъбите му, или загубата на кръв караха нещата да не изглеждат толкова… стресиращи. А аз трябваше да бъда стресирана. Въпреки че все още и двамата носехме дрехи, бях в леглото с Боунс, а това не бе никак добре, ако исках да прикрия чувствата си.

— Да — бе всичко, което отвърна.

Дори не си направи труда да седне, а вместо това остана да лежи върху възглавниците.

— Защо?

— Има много причини. Искаш ли да ти ги изредя всичките?

— Да. — Гласът ми стана рязък. Боунс изглеждаше прекалено безгрижен, а това не ми харесваше.

— На първо място, за да докажа правотата си — отвърна той и най-накрая седна. — Можеше да ме убиеш. По правило трябваше да ме убиеш. Вампир изсмукваше живота ти, а ти имаше сребърен нож в ръката си. Само глупак нямаше да забие онова острие… или жена, която изпитва много повече, отколкото си признава.

— Копеле такова, ухапал си ме, за да ме изпиташ? — възкликнах и скочих от леглото, а после внезапно се олюлях заради неочаквания световъртеж, който ме връхлетя. Явно Боунс си беше облизал чинията. — Мамка му, обзалагам се, че щеше много да съжаляваш, ако бях пронизала сърцето ти. Как можа да проявиш такава глупост, можеше да загинеш!

— Също и ти — ядоса се и той. — Честно казано, след всичките години, през които се чудех какво ли изпитваш към мен, си струваше да рискувам живота си, за да разбера. Признай си, Котенце. Не си ме забравила, така както и аз не те забравих, и всичките ти отричания, лъжи или кретенът, с който се срещаш, не могат да променят това.

Наложи се да отвърна поглед. Думите му, че не ме е забравил, подействаха на сърцето ми като чук, облечен в кадифе. Дори едва обърнах внимание на обидата към Ноа.

— Няма значение — казах най-накрая. — Между нас не може да се получи, Боунс. Нищо не може да промени това, което си и аз няма да променя това, което съм.

— Кажи ми нещо, Котенце. Когато сме сами двамата, и няма никой друг, това, че не съм човек, притеснява ли те? Знам какво мислят всички останали — майка ти, колегите ти, приятелите ти, — но на теб пука ли ти, че съм вампир?

Всъщност никога не се бях замисляла за нещата от тази гледна точка. Винаги бях вземала под внимание друг вид обстоятелства. Обаче въпреки това не се поколебах с отговора си: