Тетрарх [bg]

Тиан отново изпълни нареждането. Откъм долното ниво долетя метално стържене и конструктът потръпна. Оттам бликнаха оранжеви лъчи. Разнесе се някакво усилващо се дрънчене. Матахът побърза да натисне бутона и амплиметът рязко отскочи от тръбата. Занаятчията го улови и го прибра. Кънтенето спря.

— Прекалено е силен — с измъчен вид обяви старицата, когато двете жени се спогледаха. — Да вървим. Тази нощ не мога да ти помогна с друго.

— Аз ще остана още малко. Трябва да помисля.

— Само не прави глупости.

— Няма — разсеяно обеща Тиан, вече обмисляща проблема.

Хедроните не черпеха сила от полето, освен ако не биваха употребявани. Опитният занаятчия умееше да контролира в голяма степен прилива на енергия. Но амплиметът черпеше енергия през цялото време — дори прекалено голямо количество.

Сега изглеждаше, че поглъща по-голямо количество от когато и да било — проблясването му бе видимо дори през кожената торбица. Тръпки полазиха по гърба на Тиан. Тя развърза кесията, но тогава кристалът засия постоянно. Озовал се отново покрит, той възобнови проблясъците си. Жената открехна торбата съвсем леко. Амплиметът проблясваше яростно, точно както в съня й.

Тиан сграбчи бипирамидата и се затича към покоите на Малиен.

— Той премигва! — възкликна тя, нахълтвайки в стаята й.

Старицата сънено се обърна и докосна едно от светещите кълба, за да породи слаб блясък.

— Какво има?

Тиан й подаде кожената торба.

— Амплиметът премигваше енергично, но спря веднага щом понечих да го извадя. Сега отново проблясва.

Малиен рязко се изправи и угаси осветлението. Ритмичното пулсиране ясно можеше да бъде видяно през кожата. Ала при опита й да отвори кесията то изчезна.

Матахът бързо нахлузи ботуши и се наметна с плащ.

— Ела. Остави го тук.

Тиан остави торбата с кристала на масичката край леглото.

— Какво става, Малиен?

— Не зная. Никога не съм виждала подобно нещо. Мисля…

— Какво? — Тиан трябваше да се затича леко, за да не изостане.

— Да не бързаме с категоричността. Полето изглежда ли по-различно?

— Не го виждам. Хедронът ми остана при конструкта.

Малиен поклати глава и ускори крачка, принуждавайки занаятчията да се затича. Тунелът, отвеждащ до Кладенеца, бе осезаемо по-топъл. Възрастната жена замахна с юмрук и пръсна бариерата от кубове на късчета, които се стопиха във въздуха. Мъглата в конусовидната пещера се виеше по-високо и по-бързо, а светлината имаше зеленикав оттенък. Лунна светлина или издъх от Кладенеца?

Малиен бе застанала на самия ръб и дишаше тежко.

— На мен ми изглежда непроменен — промълви Тиан.

— Не е!

— Не е? — Занаятчията страхливо надникна надолу.

Старицата отпусна ръка върху рамото й.

— Не е толкова лошо, колкото очаквах. Все още е обвързан, макар и слабо. И освен това…